— Стига чак до сградата на Конгреса, Хари — съобщи той. — Точно както предполагахме.
Фин старателно си записа подробностите на маршрута му.
Минута по-късно вече бяха навън, обърнаха гръб на Капитолия и закрачиха към Харт Билдинг, която също беше част от сенатския комплекс. Там се разделиха — партньорът му пое надясно, а Фин наляво. Извървя цялото разстояние по протежение на сградата, където, девет етажа по-нагоре, се намираше офисът на Роджър Симпсън. Спря на ъгъла, преброи прозорците и насочи показалец към онзи, зад който беше просторният кабинет на сенатора от Алабама.
— Бум! — промърмори той и побърза да се отдалечи.
Не след дълго стигна до колата си, потегли и пусна радиото. Водеща новина на една от местните радиостанции беше разкопаният гроб в националното гробище „Арлингтън“. Все още никой не знаеше защо е станало това.
— Разкопаният гроб е на Джон Кар — съобщи радиото.
— Джон Кар! — повтори с леко удивление Фин. Без съмнение любознателната му майка вече беше чула тази новина.
А той се запита дали ще има край този кошмар.
58
Разтревожен и притеснен, Алекс Форд си седеше у дома. Причина за безпокойството му беше Оливър Стоун, който упорито не вдигаше телефона си. Новината за разкопания гроб в „Арлингтън“ не беше на първа страница, но привлече вниманието на мнозина. Алекс нямаше представа какво са открили в изровения ковчег, но отлично знаеше, че там не е било тялото на Джон Кар. По времето, когато двамата едва не загинаха в една местност недалеч от Вашингтон, наречена Планината на смъртта, той бе научил доста неща за живота на Оливър Стоун/Джон Кар.
Понечи да набере номера му за пореден път, но в същия миг телефонът му иззвъня.
Беше Стоун.
— Оливър, какво става, по дяволите?
— Нямам време за приказки, Алекс. Чу ли за гроба?
— Да.
— Това е работа на Картър Грей.
— Но нали той е…
— Не е. Грей си е жив и здрав и в момента се опитва да ме насади по повод серия от убийства, свързани с миналото ми.
— Но, Оливър…
— Просто ме изслушай! — прекъсна го Стоун. — Аз мога да се погрижа за себе си. Рубън и Милтън са в безопасност, Кейлъб — също. Но ще те помоля за една услуга.
— Казвай.
— Помниш ли Сюзан Хънтър, моята приятелка?
— Висока, дългокрака и устата?
— Същата. Има сериозни проблеми. Предложих й помощта си, но ситуацията се промени. Ще ме заместиш ли?
— Тя ли беше причината да ни вдигнеш под тревога снощи?
— Не, онова беше чисто моя грешка. Но ако решиш да й помогнеш, ще трябва да ми обещаеш нещо.
— Какво? — попита предпазливо Алекс.
— Миналото й не е безупречно, но тя е добър човек и е имала основателни причини за постъпките си. Не се рови прекалено надълбоко.
— Но ако е престъпник…
— Ние с теб сме минали през доста неща, Алекс. Ще ти кажа само едно: аз без колебание бих поверил живота си на тази жена. Надявам се, че това ти е достатъчно.
Алекс се облегна назад и изпъшка.
— Добре, какво искаш да направя?
— Иди в къщата ми. На бюрото има папка със записки, които ще ти помогнат да се ориентираш в ситуацията. Ще ти дам телефонния номер на Сюзан. Можеш да й се обадиш и да й кажеш, че съм те помолил да й помогнеш.
— Това е важно за теб, така ли?
— Ако не беше важно, нямаше да те моля за толкова голяма услуга.
— Добре, Оливър, ще го направя.
— Нямаш представа колко съм ти задължен, Алекс.
— А не мога ли да помогна и на теб?
— Не. Трябва да се справя сам.
Алекс се качи в колата си и потегли към гробището „Маунт Цион“. Къщичката на Стоун изглеждаше пуста, но агентът извади пистолета си, преди да отвори с ключа, който му беше дал Стоун. Няколко секунди му бяха достатъчни да се увери, че вътре няма никого. Следвайки инструкциите, той седна зад бюрото и започна да преглежда бележките, изписани със ситния равен почерк на Стоун.
Специално внимание обърна на имената: Джери Багър, Анабел Конрой (оградено с кръгче), Пади Конрой, Тами Конрой и някакъв човек на име Антъни Уолас. Една от бележките съдържаше подробно описание на неотдавнашното пътуване на Стоун до Мейн, придружено от няколко реда записки след разговори с Рубън, Милтън и Кейлъб. По всичко личеше, че Милтън и Рубън са имали някаква задача в Атлантик Сити, по-специално в казино „Помпей“.