Размени няколко приказки с двама от униформените агенти на Сикрет Сървис, които познаваше. Но когато вратите на портала започнаха да се отварят, цялото му внимание се насочи към черния седан, който излизаше навън. Затъмнените стъкла не му позволяваха да надникне в купето, но предчувствието му подсказваше, че вътре е Картър Грей. Просто го надушваше по миризмата.
Миг по-късно страничното стъкло се смъкна и предчувствието му се потвърди. Появи се главата на бившия ръководител на разузнаването, току-що награден с Ордена на свободата. Той мразеше Стоун от дън душа.
Колата намали, за да завие по уличното платно. Безстрастното допреди миг лице на Грей изведнъж разцъфна в усмивка. Ръката му вдигна големия лъскав медал и го размаха пред очите на Стоун.
Лишен от възможността да му отвърне със същото, Стоун му показа среден пръст. Усмивката на Грей се превърна в злобна гримаса, а стъклото бързо се плъзна нагоре.
Стоун се обърна и пое обратно към гробището с чувството, че разходката си е струвала.
Когато колата на Картър Грей зави по Седемнайсета улица, след нея тръгна един автомобил. Хари Фин беше пристигнал във Вашингтон рано сутринта. И той беше чул за големия ден на Грей и също имаше желание да го види. Но за разлика от Оливър Стоун, който имаше за цел да покаже презрението си, задачата на Хари Фин беше съвсем друга: да намери удобен начин да убие Грей.
Не след дълго двете коли напуснаха Вашингтон и навлязоха в Мериланд, отправяйки се към градчето Анаполис, разположено на брега на залива Чесапийк. Освен с прочутите си деликатеси от раци то беше известно и с Военноморската академия на САЩ.
Неотдавна Грей беше заменил отдалечената си ферма във Вирджиния с една усамотена къща, кацнала на скалите над залива. След напускането на правителството охраната му беше значително по-малка. Но като бивш директор на ЦРУ той все още получаваше ежедневни сводки. Имаше охрана от двама души, тъй като в миналото беше разгневил немалко заклети врагове на Америка, които с удоволствие биха забили един куршум между близко разположените му очи.
Фин си даваше сметка, че убийството на Грей ще бъде далеч по-трудно от отстраняването на Дан Рос. По тази причина днешната му поява във Вашингтон беше малка част от предварителната подготовка за операцията. Вече няколко пъти беше проследявал Грей. При всеки от тях използваше наети под фалшиво име коли и старателно променяше външния си вид. Не се притесняваше, че може да изпусне черния седан в оживения трафик, защото знаеше къде отива.
Прекрати проследяването едва когато колата отби по тесен частен път, покрит с чакъл, и пое към къщата върху скалите. На десетина метра под нея се пенеха водите на океана.
Изчака известно време, после се покатери на близкото дърво и вдигна мощния бинокъл пред очите си. Въпрос на секунди беше да открие онези неща в задния двор на къщата, които щяха да му помогнат за ликвидирането на Грей. На устните му се появи усмивка почти едновременно с плана, който изплува в главата му.
Същата вечер заведе дъщеря си Сузи на тренировка по плуване. Докато седеше на пейката и с гордост наблюдаваше как стройното й телце прекосява басейна, той си представяше последните мигове от живота на Картър Грей. Заслужаваше си да се потруди.
Прибра Сузи у дома, след вечеря я приспа, каза „лека нощ“ на десетгодишния Патрик, поспори със своенравния тийнейджър, след което двамата излязоха на двора да поиграят баскетбол, докато се изпотиха. По-късно прави любов със съпругата си Аманда, която всички наричаха Манди, а към полунощ, неспособен да заспи, слезе в кухнята да приготви на децата сандвичи за училище. Подписа разрешителното на големия си син Дейвид за обиколка из Вашингтон, за да разгледа Капитолия и други забележителности на столицата. На следващата година щеше да бъде гимназист. Дейвид обичаше математиката и точните науки. Като нищо ще стане инженер, помисли си Фин. Самият той се увличаше по техниката и вероятно щеше да поеме по същия път, ако не беше попаднал на едно малко отклонение: постъпи във флота и бързо се превърна в елитен боец.