В погледа на Анабел се появи хладна решителност.
— И тъй, кой е Джон Кар? — тихо попита тя.
— Работил е за американското правителство, изпълнявал е специални задачи.
— Убивал е хора, нали?
Алекс инстинктивно се озърна, но заведението беше празно. Момичето зад бара не им обръщаше внимание, потънало в списание „Пийпъл“, което съобщаваше за голямото завръщане на Бритни Спиърс.
— Вече не го прави, освен ако се наложи. Освен ако някой се опита да убие него или приятелите му.
— Видях го с очите си да убива човек. С нож. Едно извъртане на китката беше достатъчно. Но този човек се опита да ни убие. — Пръстите й завъртяха чашата с кафе. — Имаш ли представа какво се случва с него?
— Чу ли за взривяването на къщата на Картър Грей?
— Да, четох.
— Грей и Оливър се познават отдавна, но не бих казал, че са близки. Оливър е гостувал на Грей по негова покана малко преди експлозията. Тя не е била случайна, а предизвикана. Оливър няма нищо общо с нея, но извършителят най-вероятно го е включил в списъка на мишените си.
— Някой се опитва да го убие?
— Така изглежда. Ето защо той не желае да е близо, до когото и да било от нас.
— Аз наистина се разстроих, когато ме заряза.
— Веднага ми съобщи за теб. Сега може да съм обикновено ченге, но съм участвал в доста екшъни.
— Онова, което преди малко ти казах за бюрократите…
— Доколкото си спомням, нарече ме класически бюрократ.
— Е, забрави го. Наистина ценя помощта ти.
— Виж какво, трябва да проведа няколко телефонни разговора. А после ще ти дам възможност да ме осветлиш по отношение на детайлите, тъй като основната идея вече ми се изясни.
Тя отвърна на усмивката му и тихо промълви:
— Никога не съм срещала федерално ченге като теб, Алекс Форд.
— Няма проблем, и аз не съм срещал толкова странна птица.
62
Настъпи нощ, но Оливър Стоун продължаваше да има чувството, че е следен. Което означаваше само едно: беше време да се отърве от сенките. Хвана такси и даде на шофьора адрес в Александрия. Тъй като бе преследван от хора с опасни намерения, той трябваше да се отбие в една антикварна книжарница.
Таксито го свали пред малко магазинче на Юниън Стрийт, на една пресечка от река Потомак. Стоун само кимна на собственика Дъглас и хлътна отзад. Преди време този човек, когото Стоун наричаше просто Дъг, беше продавал порнографски комикси направо от багажника на кадилака си. Това не му пречеше да мечтае за две неща — да бъде богат и да колекционира редки печатни издания. Тази мечта започна да се осъществява едва след като Стоун го запозна с Кейлъб. В резултат на това Дъглас вече имаше чудесна антикварна книжарница, известна на всички любители на редките издания. Като част от сделката Стоун получи свободен достъп до складовите помещения, едно от които превърна в личен склад за съхранение на най-важните си притежания. В него пазеше и много специална вещ, която възнамеряваше да използва в момента.
Спусна се в приземието, отключи една врата и се озова в стаичка с отдавна неизползвана камина. Дръпна металната ръчка, скрита във вътрешността на камината, точно зад желязната клапа за въздуха. В покритата с ламперия стена се отвори процеп към помещение с нисък таван, пълно с кашони върху метални стелажи, издигащи се на безопасно разстояние от влажния под.
Стоун отвори някакъв кашон, извади един дневник и го пъхна в сака си. От друг кашон взе дрехи и шапка с широка периферия. Набързо се преоблече и отвори малка метална кутия. В нея имаше вещ, която не би заменил за всичкото злато на света. Мобилен телефон, в чието вградено записващо устройство се съхраняваше едно много специално послание.
Напусна книжарницата по съвсем различен маршрут. Отключи друга врата, коленичи и дръпна желязната халка на тежка каменна плоча върху пода. Спусна се в отвора, прекоси тъмен тунел, който миришеше на застояла вода и умряла риба, после се покатери по нестабилна дървена стълба, която стигаше до още една врата. Отключи и нея и се озова на брега на реката, в близост до една горичка. Тясна пътека го изведе до лодката на Дъглас, закотвена на малкия пристан.
Извънбордовият двигател запали от раз и лодката пое на юг. Фенерът на кърмата беше единствената следа от Стоун в мрака. След известно време той насочи лодката към брега, опря носа в пясъка и го завърза за едно от близките дървета. Намираше се на около три километра северно от Маунт Върнън, дома на Джордж Уошингтън. Извървя пеш разстоянието до близката бензиностанция и си повика такси от телефонния автомат.