После Кар беше напуснал армията. Години по-късно отново бе облякъл униформата, за да загине нелепо и да бъде погребан в „Арлингтън“. Фин успя да научи с какво се беше занимавал междувременно: с убийства по поръчка на правителството. След което смъртта беше застигнала и него.
След близо две години незаконно ровене в секретните архиви Фин се добра и до друга важна информация: съпругата на Кар бе загинала в дома си, вероятно по време на обир. Двамата имаха дъщеря, която просто бе изчезнала. Но Фин беше достатъчно прозорлив, за да вникне между редовете на официалния доклад. „Обирът“ носеше всички белези на своите извършители — несъмнено агенти на ЦРУ. По всяка вероятност Кар беше разгневил с нещо своите началници. Честно казано, в началото Фин се зарадва, че този човек е мъртъв. Нямаше желание да убива герой от войната, лишен от заслужена награда, нито пък човек, проявил смелостта да обърне гръб на най-могъщата шпионска централа в света.
Сега обаче май щеше да се окаже, че Джон Кар не е мъртъв. Ако наистина бе така, Хари Фин знаеше какво трябва да направи. Точно каквото майка му очакваше от него, независимо дали му допадаше, или не. Защото прославеният герой от войната беше убил баща му. Без никаква причина.
Фин се обърна и напусна гробището, защото имаше много работа.
Засега Джон Кар щеше да почака.
66
Проникването беше нетрадиционно, тъй като Фин взе със себе си двама колеги, които обикновено седяха на бюро и анализираха постъпващите от оперативните агенти данни. Но този път желанието на клиента беше да се използват служители с ниска квалификация, ръководени от някой, който знае за какво става въпрос. Тоест от Фин. Ставаше въпрос за малка фирма, произвеждаща ваксини срещу няколко изкуствено създадени вируси, която не бе третирана като евентуален обект за терористични атаки. Но нейното ръководство искаше да провери състоянието на нещата и затова бе потърсило услугите на Фин и компания.
Нямаха проблеми с прехвърлянето си през неохраняваната ограда, ако не се брояха трудностите, които изпита Сам — един младеж с доста наднормено тегло. В крайна сметка той успя да се справи, подпомогнат от Фин.
Проникнаха в работните помещения през отключената задна врата. Достъпът до сграда, в която се произвеждат и съхраняват ваксини, трябваше да е невъзможен, но това се случваше всеки ден, навсякъде по света.
Веднъж озовали се вътре, тримата се пръснаха, разчитайки на предварително изработените версии за присъствието си там. Фин облече бяла престилка, която извади от малката си раница. На шията му висеше автентичен на вид пропуск, а в ръцете си държеше електронен бележник. Пременен по този начин, той спокойно се насочи към входното фоайе и подхвърли на пазача името на един от учените, които работеха в сградата. Беше го открил в интернет и знаеше, че сега е в отпуск. Узна това сравнително лесно — една вечер прегледа торбичката с боклук на този „гений“, който услужливо беше изхвърлил в нея подробния маршрут на ваканционното пътуване на семейството си. Когато пазачът му каза, че го няма, той възкликна:
— Вярно, Бил спомена, че ще води семейството си във Флорида.
После спомена и още едно име, свалено от сайта на фирмата. Стори го както за повече достоверност, така и за да накара пазачът да се отпусне. Тези неща се получаваха най-вече чрез личен контакт със съответния обект.
— Ще отскоча да го видя за няколко минути — подхвърли той на човека с униформа на частна охранителна фирма. — Не се безпокой, знам пътя. Трябва да видя резултатите от тестовете на няколко нови вируса, които бяха направени миналата седмица. Предполагам, че си вътре в нещата…
Пазачът беше съвсем младо момче, някъде около двайсет, което гордо се пъчеше с новия пистолет на колана си.
— Не съм вътре — каза с пренебрежение той и насочи вниманието си към чашата с кафе и екрана на компютъра, върху който се бяха изписали последните оферти за онлайн запознанства.
Фин влезе в асансьора и търпеливо зачака появата на някой от служителите.
— Проклетата карта пак блокира! — каза той, когато в кабината влезе някакъв мъж. Имаше предвид смарткартата за достъп, чието подобие предвидливо стискаше между пръстите си. — За трети път този месец, а уж обещаха да я оправят!
— Знам, много е неприятно — кимна мъжът, вкара своята карта в процепа и вратите се затвориха. — За кой етаж сте?