Той я погледна и на лицето му се появи лека усмивка.
— Не съм изгубил форма, Ани, ако така си мислиш. Обектът не бива да се притиска още първия път. Професионалист като Джери моментално ще надуши нещо. При следващия разговор ще го подведа да се изпусне. А после ще нанесем удара.
— Извинявай, не исках да кажа, че не знаеш какво правиш — промълви тя.
— Подготовката е десет процента от всеки удар. Останалите деветдесет са самообладание.
— Но тези деветдесет процента не струват пукната пара без първите десет.
— Точно така.
— А какви бяха тези приказки, че съм ти съсипала живота?
— Аз сам си го съсипах, Ани. В момента се опитвам да си върна една малка частица от него.
Пади здраво стисна ръката й, после безсилно се отпусна в креслото. Изведнъж отново се превърна в болния и уплашен старец отпреди телефонния разговор.
— Наистина ли вярваш, че ще успеем? — попита с немощен глас той.
— Да — излъга тя.
69
Облечен в работните дрехи на екипа по поддръжката на Капитолия, Хари Фин стоеше пред Харт Билдинг с детонатор в ръка. Очите му бавно се плъзнаха по фасадата и спряха на етажа на Симпсън. В другата си ръка държеше устройство, което приличаше на айпод, но практически беше приемник на безжичната миникамера, монтирана сред цветята. Изображението на миниатюрния екран беше кристално ясно. Симпсън провеждаше заседание с няколко от своите сътрудници, най-вероятно докладвайки резултатите от своята „важна“ мисия на Карибите.
Фин търпеливо чакаше сенатора да остане сам в кабинета си, защото днес трябваше да умре единствено той. Не след дълго сътрудниците започнаха да се надигат и Фин се стегна в очакване. Симпсън се приближи до огледалото на стената, приглади косата си, оправи възела на вратовръзката си и седна зад бюрото.
Часът най-сетне настъпи. Палецът на Фин увисна над клавиатурата на блекбърито. Най-напред щеше да му изпрати имейл. Искаше да бъде сигурен, че преди да умре, сенаторът ще разпознае снимката на Рейфилд Соломон.
Палецът започна да се спуска към съответния клавиш. Сбогом, Роджър.
— Тате!
Разпознал гласа, Фин рязко вдигна глава.
— По дяволите! — беззвучно изруга той.
Дейвид Фин тичаше към него, ухилен до уши.
— Какво правиш тук?
Фин светкавично прибра апаратурата в сака, окачен на рамото му.
— А ти какво правиш тук, Дейв?
— Склерозата ли те друса, тате? — извъртя очи синът му. — Забрави ли, че днес имаме извънкласни занимания, които включват посещение на Капитолия? Ти лично се подписа под разрешението, а снощи на вечеря мама ми даде пари за закуска.
Лицето на Фин стана бяло като вар.
— Извинявай, сине, но напоследък съм претрупан с работа — смотолеви той.
— Какви са тези дрехи? — попита Дейвид, оглеждайки любопитно премяната му.
— В момента работя — тихо отвърна Фин.
— Страхотно! — засия синът му. — Искаш да кажеш, че си под прикритие?
— Не мога да говоря по този въпрос, сине. Всъщност трябва да си тръгваш. Присъствието ти тук е неуместно. — Фин искрено се учуди, че синът му не чува силните удари на сърцето му.
— Добре, де — помръкна момчето. — Знам какво е секретна мисия.
— Съжалявам, Дейв. Понякога наистина мечтая за нормална работа.
— И аз — промърмори момчето, обърна се и затича към съучениците си.
Фин отново погледна миниатюрния екран. Симпсън бе напуснал кабинета си.
Взря се в групичката младежи. Дейвид се стараеше изобщо да не гледа към него. След минута учениците вече крачеха по алеята, която водеше към Капитолия.
Фин тръгна в обратната посока. Екзекуцията се отлагаше. Сега трябваше да посети майка си. Беше се надявал да й занесе новината за смъртта на Симпсън. Вглъбен в мислите си, той не забеляза мъжа, който напусна позицията си зад близкото дърво и тръгна след него.
След наученото от Макс Химърлинг предишната вечер и Стоун дойде да види офиса на Симпсън, макар и отдалеч. Заповедта за ликвидирането на Соломон и атаката срещу него беше или негова, или на Грей. Засега нямаше как да стигне до Грей и това беше причината да насочи вниманието си към Симпсън. Но откри, че се налага едно малко отклонение. Нещата, които беше чувал за Хари Фин, бяха достатъчно любопитни, за да предизвикат интереса му. А също и това, което видя със собствените си очи. Професионалистът в него моментално усети, че този човек е добър, много добър. Хората наоколо, включително полицаите от охраната на Сената, със сигурност не виждаха нищо подозрително в него. Но Стоун беше различен от тях. Проверил много следи, които не доведоха доникъде, той инстинктивно вярваше, че този път ще е различно.