Уилям й хвърли объркан поглед, след което започна да трака по клавиатурата.
— Сред нашите гости няма човек на име Багър — обяви с треперещ глас той.
— Би било наивно да се регистрира под истинското си име — кимна Анабел и сбито му описа външността на Багър. — Винаги се движи с голяма охрана.
— Сигурен съм, че такъв човек би ви направил впечатление — добави Алекс.
— Имаме такъв гост, но се е регистрирал под името Франк Уолтърс — каза Уилям. — Държи най-хубавия апартамент в хотела, с прекрасна гледка към Белия дом.
— Че как иначе? — усмихна се Алекс. — Е, благодаря за помощта, Уилям. Не си ни виждал, не си разговарял с нас, ясно?
— Напълно — прошепна обърканият човечец. — Желая ви успех.
Алекс кимна, шляпна го по рамото и се насочи към изхода, следван от Анабел.
Навън извади радиостанцията и повика екипа си. От този момент нататък Багър щеше да си има неотстъпна сянка.
— Наистина си бърз в краката — одобрително отбеляза Анабел, след като се качиха в колата му. — Справи се много добре.
— От твоята уста звучи като голям комплимент — усмихна се агентът. — А сега какво ще правим?
— Ще натиснем спусъка, какво друго.
73
Фин, Леся и Стоун дълго се гледаха, без да помръднат. После старицата сподавено изруга и се надигна от леглото си. Грабна дървената кутия от нощното шкафче, готова да я стовари върху главата на неканения гост.
— Джон Кар — каза презрително тя. — Какво търсиш тук, мръсен убиецо?
— Един човек ви подслушваше в коридора — обясни Стоун. Гледаше Фин, без да обръща внимание на Леся. — От изражението му беше ясно, че разбира нещичко от разговора ви. Избяга в момента, в който ме зърна. „Случайно“ надникнах в стаята, от която излезе. Вътре имаше друг, който очевидно охранява болния.
Лицето на Фин запази каменното си изражение.
— Кой беше този човек? — попита той.
— Едно време в ЦРУ ги наричахме „пазители на тайните“. Охраняват агенти с мозъчни увреждания, които неволно биха могли да изпуснат секретна информация. Стоят при тях, докато оздравеят или умрат. Мисля, че този върши именно това.
— ЦРУ е тук?! — смаяно промълви Леся.
— Според мен другият е негов колега, чиято смяна е свършила — бавно каза Фин. — И неволно е чул какво си говорим.
— Езикът ви е достатъчно прикритие — поклати глава Стоун. — Почти никой не може да ви разбере.
— Но ти можеш? — погледна го любопитно Фин.
— Когато работиш някъде, си длъжен да знаеш езика — кимна Стоун. — Затова повтарям, че трябва да се махаме, и то веднага.
Фин се обърна към майка си, която продължаваше да гледа Стоун с дълбока омраза.
— А защо трябва да ти вярваме? — попита той. — Това може да е обикновен капан.
— Точно така, капан! — натъртено каза Леся. — Същият, който е заложил и на баща ти!
— Ако беше капан, просто щях да изчакам да си тръгнеш — спокойно отвърна Стоун. — И да те гръмна някъде по пътя за летището. Местността е гориста и предлага достатъчно удобни места за засада. За майка ти ще кажа само едно: това място не се охранява достатъчно добре. Дори вратите не се заключват. Една възглавница на лицето, кратка борба и е издъхнала. — Раменете му леко се повдигнаха. — Ако работех за ЦРУ, нямаше да ви предупреждавам, а просто щях да им позволя да ви приберат.
— Как изобщо се озова тук? — попита Фин.
— Проследих те от Вашингтон. Сутринта те засякох пред офиса на сенатор Симпсън и трябва да отбележа, че изглеждаше доста подозрително.
— Едва ли — поклати глава Фин.
— Е, не и за аматьорите. Но аз все пак имам професионален тренинг.
— А ти какво си търсил около офиса на Симпсън?
— Един човек ми каза пряко волята си, че въпросът за Рейфилд Соломон отново е актуален за ЦРУ.
— А защо? — загрижено попита Фин.
Стоун внимателно го огледа. Момчето определено прилича на мен, когато бях млад, помисли си той, помълча още малко и каза:
— Когато убиваш за отмъщение, искаш жертвата да знае защо го правиш. Това става по два начина: или предварително й изпращаш нещо, или й го даваш в последния момент, преди да натиснеш спусъка. Мисля, че точно така е станало с Бингам, Коул и Синсети. Също и с Картър Грей, който е бил наясно, че всичко е свързано с Рейфилд Соломон. За съжаление той успя да се отърве.