— Хвани я за другата ръка – каза Естерхази на жената. – Тя е непредсказуема.
Жената стисна ръката й и двамата я ескортираха по един коридор към друг, с още по-малък люк. Констанс не се съпротивлява, позволи да я влачат напред с отпусната надолу глава. Когато Естерхази се наведе напред, за да отвори люка, Констанс се опъна; после се обърна бързо и блъсна силно жената в стомаха с глава. Със силен стон червенокосата падна назад и се удари в една отвесна преграда Естерхази се завъртя и тя се опита да удари и него, но той я хвана в здрава прегръдка и закова неподвижно ръцете й. Жената се изправи, наведе се над Констанс, дръпна главата й назад за косата и я удари силно през лицето веднъж, после още веднъж.
— Това не е нужно – каза остро Естерхази и изтегли Констанс. – ще правиш каквото ти казваме, иначе тези хора наистина ще те наранят. Разбра ли?
Тя отвърна на погледа чу, неспособна да говори, докато се опитваше да си поеме дъх.
Той я блъсна в тъмното пространство зад люка и двамата с червенокосата жена я последваха. Намираха се в друг трюм, а в пода имаше друг люк. Естерхази го освободи и го отвори, разкривайки тъмно пространство със застоял въздух. На слабата светлина тя можа да види, че това е най-ниската част на скула, където лявата и дясната страна на корпуса се събират в едно „V“ – несъмнено в носа на кораба.
Естерхази само посочи към тъмната, зееща паст на люка.
Констанс се сепна.
Усети удар отстрани в главата си, когато жената я плеска с опакото на дланта си.
— Слизай долу – наредя тя.
— Остави аз да се справя с това – остро каза Естерхази.
Констанс седна и провря краката си в отвора, смъквайки се бавно в него. Пространството беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Тя вдигна очи нагоре и видя, че червенокосата се готви да я удари отново, този път с юмрук. Естерхази сложи допираща ръка върху рамото на жената:
— Не е необходимо – каза той. – Няма да го повтарям.
Една самотна сълза бликна в окото на Констанс и тя я изтри. Не беше плакала от толкова отдавна, че вече не си спомняше, и нямаше да позволи на тези хора да я видят сега да го прави. Беше наистина шок да види жената – едва сега осъзна колко здраво се е била хванала за тънката нишка надежда, която бележката й предлагаше.
Тя седна на пода и се облегна на преградата. Люкът се затвори зад нея, последван от скърцане на метал при запъваното на резето.
Беше тъмно като в рог – по-тъмно от трюма, в който беше преди. Звукът на вълните, които се плискаха в корпуса изпълни пространството, създавайки усещането, че е под водата.
Гадеше й се, имаше чувството, че ще повърне. Но ако го направеше, лепенката върху устата й щеше да я принуди да го вдиша и на практика да се удави. Не можеше да позволи това да се случи.
Тя се размърда, опита се да се намести удобно и да фокусира мислите си върху нещо друго. В края на краищата бе свикнала с тъмни, тесни пространства. Това не беше нещо ново, каза си тя. Съвсем не беше ново.
64.
В два и половина следобед – точно така, непосредствено след ставане – Кори Суонсън излезе от спалнята си, стъпи на улицата и се насочи към бърлогата си в библиотеката „Сийли“ на Десето авеню. По пътя се отби в местното гръцко кафене. Имаше чувството, че внезапно е настъпила зима, студен вятър носеше листа и боклук по тротоара. Но кафенето беше топъл оазис с потракващите чаши и чинии и оживените подвиквания. Тя остави парите и си измъкна един „Таймс“ от средата на купчината на тезгяха, после си купи чаша черно кафе. Обърна се да си тръгне, когато очите й бяха привлечени от уводната статия в „Поуст“:
ЖЕСТОКО ОБЕЗГЛАВЯВАНЕ В РИВЪРСАИД ПАРК
С чувство на притеснение, тя взе и „Поуст“. Винаги беше гледала на „Поуст“ като на вестник за кретени, но той често отразяваше наистина ужасни престъпления, от които „Таймс“ се отвръщаше, а това беше нейният таен порок.
Когато стигна до библиотеката, тя седна и се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, след което с неопределено чувство на срам разтвори първо „Поуст“.
Почти веднага се изправи ужасена. Жертвата беше някой си Едуард Бетъртън от Мисисипи, на почивка в града, чието тяло бе открито в отдалечен район на Ривърсайд парк, зад статуята на Жана Д’Арк. Гърлото му беше разрязано толкова зверски, че главата почти се беше отделила от тялото. Имаше и друго, неуточнено осакатяване, което можеше да бъде признак за убийство от банда, пишеше „Поуст“, макар да съществували индикации, че може да става дума за убийство с цел кражба, предвид обърнатите джобове на жертвата и липсващите часовник, пари и други ценности.