Вонята беше ужасна и Естерхази усети, че в гърлото му се надига жлъчка. Няколко от мъжете побързаха да запалят цигари или лули.
Балфур рязко се изправи.
— Това е овца – каза той сухо. – Дръпнете я настрана, измийте този участък и да продължаваме.
Работеха мълчаливо и скоро драгата отново беше спусната във водата. Отново и отново претърсваха езерото; отново и отново челюстите на куката вадеха от тинята поредните бурени. Зловонието от разложената овца, лежаща зад тях, обгръщаше сцената като плащеница. Естерхази осъзна, че напрежението става непоносимо. Защо не намираха тялото?
Стигнаха до отсрещния край на езерото. Балфур свика съвещание, мъжете от групата му се дръпнаха на една страна и започнаха да обсъждат с ниски гласове. После Балфур се приближи до Естерхази.
— Сигурен ли сте, че това е мястото, където е потънал зет ви?
— Разбира се, че съм сигурен – каза Естерхази, като се опитваше да контролира гласа си, който беше на път да секне.
— Изглежда няма да намерим нищо.
— Но той е там долу! – извиси глас Естерхази. – Вие самият намерихте гилзата от патрона ми, видяхте следите в тревата – знаете, че това е мястото.
Балфур го изгледа с любопитство.
— Да, така изглежда, но… – Гласът му се поколеба.
— Тогава го намерете! Преровете отново дъното, за бога!
— Така мислехме, но сам виждате колко подробно го направихме. Ако долу е имало труп…
— Теченията… каза Естерхази. – Може теченията да са го отнесли.
— Тук няма течения.
Естерхази си пое дълбоко дъх, като се опитваше отчаяно да се окопити. Помъчи се да говори спокойно, но не можа да потисне треперенето в гласа си.
— Вижте, господин Балфур, знам, че тялото е там. Видях го как потъва.
Последва рязко кимване и Балфур се обърна към хората си.
— Пуснете драгата отново – този път под прав ъгъл.
Чуха се възмутени протести. Но скоро процесът се поднови, хвърлиха куката от другата страна на езерото, докато Естерхази гледаше и жлъчката се събираше в гърлото му. Когато последната светлина изчезна от небето, мъглите се сгъстиха. Натриевите лампи хвърляха мъртвешки снопове бледи лъчи, в които се движеха призрачни фигури – неясни сенки, подобни на осъдени, които обикалят в най-долните кръгове на ада. Това беше невъзможно, помисли си Естерхази. Категорично нямаше начин Пендъргаст да е оцелял и да се е отдалечил. Нямаше начин.
Трябваше да остане тогава. Трябваше да изчака до последно, до ужасния край… Той се обърна към Балфур.
— Вижте, възможно ли е изобщо някой да излезе оттук – да се измъкне сам от такава тиня?
Приличното на острие лице на мъжа се изви към него.
— Но вие сте го видели да потъва. Прав ли съм?
— Да, да! Но бях толкова разстроен, а мъглата толкова плътна… Може би е успял някак да излезе.
— Много съмнително – каза Балфур, като го изгледа с присвити очи. – Освен, ако, разбира се, сте го оставил, докато е продължавал да се бори.
— Не, не, опитах се да го спася, точно както ви казах. Но въпросът е, че зет ми е невероятно находчив. И може би… – Той се опита да вкара малко надежда в гласа си, да прикрие паниката. – Просто може би е излязъл. Иска ми се да вярвам, че е излязъл.
— Д-р Естерхази – каза Балфур не без съчувствие, – боя се, че няма много надежда. Но вие сте прав, необходимо е да обмислим сериозно подобна възможност. За съжаление, оцелялото куче е прекалено травматизирано, за да работи, но разполагаме с двама експерти, които могат да помогнат. – Той се обърна. – Господни Грант? Господин Чейс?
Пазачът на дивеч се приближи заедно с друг мъж, в когото Естерхази разпозна шефа на криминалистите.
— Да, сър?
— Бих искал вие двамата да изследвате по-голям район около блатото тук. Искам да търсите всякакви доказателства – абсолютно всякакви, – за това, че жертвата може да се е измъкнала сама и да се е отдалечила. Претърсете навсякъде и се оглеждайте за следи.
— Да, сър. – Те изчезнаха в тъмнината, останаха да се виждат само лъчите на фенерчетата им, които пробождаха блатото.
Естерхази зачака мълчаливо; мъглата се сгъсти. Най-накрая двамата мъже се върнаха.
— Няма никакви следи, сър – каза Чейс. – Разбира се, дъждът беше силен и може да ги е унищожил. Но ранен мъж, прострелян, може би пълзящ, който кърви обилно, покрит е с тиня – би трябвало да остави някакво доказателство. Не е възможно да се е измъкнал от мочурището.
Балфур се обърна към Естерхази.
— Получихте отговора. – После додаде: – Мисля, че приключихме тук. Д-р Естерхази, боя се, че трябва да ви помоля да останете в района до процеса. – Той извади една кърпичка, попи течащия си нос и я дръпна. – Разбрахте ли?