Той й върна писмото.
— Имаше ли резервация?
— Да. Била е направена в деня, когато ми прати писмото. Така и не се е обадил да я отмени.
Д’Агоста кимна, опитвайки се да скрие нарастващата си тревога.
— Надявах се, че може да знаеш нещо за местонахождението му. Притеснявам се. Това въобще не е в негов стил.
Д’Агоста се прокашля.
— Не съм разговарял с Пендъргаст наскоро, но съм сигурен, че има обяснение. Вероятно пак е навлязъл в дебрите на някой случай. – Успя да скалъпи ободряваща усмивка. – Ще проверя и ще се свържа с теб.
— Ето номера на мобилния ми телефон. – Като дръпна парче хартия от бюрото, тя надраска цифрите.
— Ще ви се обадя, госпожице Суонсън.
— Благодаря. И ме наричай Кори.
— Добре. Кори. – Колкото повече мислеше за това, толкова повече се тревожеше. Почти не забеляза как тя си взе чантата и излезе.
10.
Кеърн Бароу
Главната улица минаваше през центъра на селото, леко завиваше на изток при площада по посока към зелените гънки на хълмовете, обграждащи Лох Ланарк. Магазините и къщите бяха строени от еднакви камъни със землист цвят, всичките със стръмни обветрени покриви. Иглики и нарциси надничаха от прясно боядисаните саксии на прозорците. Камбаните на малката църквица сънливо отброиха десет часа.
Дори за непоетичното око на главен инспектор Балфур гледката бе изключително живописна.
Той бързо вървеше по улицата. Дузина коли бяха паркирали пред градската кръчма. „Стария магарешки бодил“ – същинско стълпотворение в тази част на сезона, когато летовниците и чуждестранните туристи отдавна си бяха заминали. Той влезе вътре, кимна на Филип, кръчмаря, после бутна вратата до телефонната кабина и изкачи скърцащите стълби до салона. Най-голямото обществено помещение на двайсет мили околовръст сега почти се пръскате по шевовете от мъже и жени – свидетели и любопитни зяпачи, – седнали на дълги пейки, обърнати с лице към задната стена, където бе сложена голяма дъбова маса. Зад масата седеше доктор Ейнсли, местният коронер, облечен в тържествено черно, а старото му сухо лице бе дълбоко набраздено от бръчки, които свидетелстваха за постоянното му изумление от света и хорските дела. До него на далеч по-малка маса седеше Джъдсън Естерхази.
Ейнсли кимна кратко на Балфур. След това се огледа наоколо и прочисти гърло:
— Този съд бе свикан, за да изясни фактите около изчезването и възможна смърт на господин Алойзиъс X. Л. Пендъргаст. Казвам „възможна“ поради обстоятелството, че тялото не беше открито. Единственият свидетел на смъртта на господни Пендъргаст е човекът, който може би го е убил – Джъдсън Естерхази, негов шурей. – Бръчката на челото на Ейнсли се задълбочи, а лицето му изглеждате таткова съсухрено, сякаш щеше да се свлече от усилието. – Тъй като господин Пендъргаст няма живи роднини, може да се каже, че Джъдсън Естерхази е тук не само в ролята си на човека, отговорен за сполетялата господни Пендъргаст участ, но и като представител на семейството. В резултат този процес не е и не може да бъде стандартен, тъй като в този случай няма труп и смъртта тепърва трябва да бъде установена. Въпреки това ще възприемем формата на разследване. Следователно нашата цел е да изясним фактите около изчезването, както и непосредствените обстоятелства около него и да определим – в случай, че тези факти позволяват – дали е налице смърт, или – не. Ще чуем показания от всички засегнати и ще определим.
Ейнсли се обърна към Естерхази.
— Д-р Естерхази, потвърждавате ли, че сте свързан с делото?
Естерхази кимна.
— Потвърждавам.
— И по своя свободна воля сте отказал адвокат?
— Точно така.
— Много добре. Преди да започнем, позволете ми да напомня на всички присъстващи правило № 36 при образуването на дознание: разследването не е процес, при който лицето може да се подведе под гражданска или криминална отговорност, въпреки че можем да определим дали обстоятелствата отговарят на определени правни дефиниции за виновност. Определянето на виновността е въпрос, който отделно трябва да се разгледа от съда, в случай, че е установена такава. Има ли въпроси?
Когато залата утихна, Ейнсли кимна.
— Нека тогава пристъпим към доказателствата. Ще започнем с изявление от Йън Кромърти.
Инспектор Балфур слушаше как собственикът на хижата подробно говори за Пендъргаст и Естерхази – като започна от първите си впечатления за тях, продължи с това как са вечеряли заедно вечерта преди инцидента и завърши с това как Естерхази е нахлул в хижата, плачейки, и викайки, че е застрелял своя зет. След това Ейнсли разпита неколцина гости, които бяха станали свидетели на драматичното завръщане на Естерхази от блатата. Накрая повикаха Грант, пазача на дивеч. По време на изслушването лицето на Ейнсли остана неподвижна маска на неодобрение и подозрителност.