— Вие сте Робърт Грант, нали така?
— Тъй е, сър – отвърна съсухреният старец.
— Откога сте пазач на дивеча в Килчърн?
— Вече трийсет и пет години, сър.
По искане на Ейнсли Грант описа в детайли намирането на мястото на инцидента и смъртта на кучето следотърсач.
— Колко често се случва ловците, нощуващи във вашата хижа, да ходят във Фаулмайър?
— Хич не е често. Против правилата е.
— Значи Пендъргаст и д-р Естерхази са нарушили тези правила.
— Тъкмо тъй.
Балфур забеляза как Естерхази се раздвижи на стола си при това изявление.
— Подобно поведение издава липса на добра преценка. Защо им позволихте да излязат сами?
— Щото си ги спомнях от преди.
— Продължете.
— Тез двамината бяха тук преди време. Има десет-дванайсет години. Лично ги изведох. Дяволски добри стрелци. Добре знаеха какво правят, особено ей тоз, д-р Естерхази. – Грант кимна по посока на доктора. – Ако не бях сигурен в тях, никогаш не бих ги пуснал навън без водач.
Балфур се изправи на мястото си. Разбира се, знаеше, че Пендъргаст и Естерхази са ловували в Килчърн и преди – Естерхази го бе споменал при един от разпитите, – но фактът, че Грант ги е извел и можеше да гарантира отличните стрелкови способности на Естерхази, беше нещо ново. Естерхази винаги омаловажаваше уменията си. Балфур се прокле, задето не беше стигнал до това сам.
После беше негов ред да говори. Балфур описа идването си в хижата, емоционалното състояние на Естерхази, търсенето на тялото и претърсването на езерото, както и последвалите безплодни огледи на тресавищата и околните селца за някакви следи. Говореше бавно и внимателно. Ейнсли го слушаше напрегнато и само рядко го прекъсваше с въпроси.
Щом той приключи, Ейнсли се огледа наоколо.
— И през десетте дни, откак бе докладвано за стрелбата, полицията е продължила претърсването.
— Така е – отвърна Балфур. – Драгирахме езерото неведнъж, а два, три, дори четири пъти. Драгирахме и околните езера. Използвахме хрътки в опит да хванем следа около мястото на инцидента, не откриха нищо, а и определено дъждовете бяха много проливни.
— Значи – каза Ейнсли, – не сте открили независими доказателства, че Пендъргаст е мъртъв, нито такива, че все още е жив. Така ли е?
— Да. Не намерихме тялото му, нито други лични вещи, включително пушката.
— Инспекторе – поде отново Ейнсли, – намирате ли, че д-р Естерхази ви е съдействал?
— През по-голямата част от времето, да. Макар и да описва уменията си на стрелец по доста различен начин от господин Грант.
— Как именно?
— Определя се като неопитен.
— Действията и изказванията му съответстват ли на човек, отговорен за такъв абсурден инцидент?
— Доколкото виждам, да. – Напук на всичко Балфур така и не успя да открие и едно нещо, в което действията на Естерхази да не издават срам, скръб и самообвинения.
— Бихте ли казали, че можем да го счетем за надежден и компетентен свидетел на тези събития?
Балфур се поколеба.
— По-скоро бих казал, че дотук не сме открили нищо, което да противоречи на твърденията му.
Коронерът изглежда обмисли думите му за момент.
— Благодаря ви, инспекторе.
Следващият на свидетелската банка бе самият Естерхази. През последните десет дни той бе успял да се съвземе, макар че очите му горяха с тревожен блясък. Гласът му беше равен, открит и дълбок. Той говори за своето приятелство с Пендъргаст, което бе започнало с женитбата на сестра му за агента. Накратко описа шокиращата й смърт от челюстите на човекоядния лъв, което провокира осезаема реакция на потрес у публиката. След което – в отговор на деликатното подбутване на коронера – заговори за събитията, довели до смъртта на Пендъргаст: лова сред тресавищата, спорът им след кой от елените да тръгнат, пусията във Фаулмайър, надигащите се мъгли, своята собствена дезориентация, внезапната поява на елена и инстинктивната си стрелба, френетичните опити да спаси своя зет и как той бе потънал в плаващите пясъци. Когато Естерхази заговори за тези последни събития и за окаяното си завръщане към хижата Килчърн, лустрото на спокойствие се пропука и той видимо се разстрои, гласът му трепереше. Зяпачите клатеха глави, явно развълнувани и изпълнени със съчувствие. Балфур с одобрение забеляза, че лицето на Ейнсли оставаше все така скръбно и скептично. Той зададе няколко въпроса относно дребни детайли – времето, по което се бяха случили дадени събития, както и медицинското мнение на Естерхази за раната на Пендъргаст – но като изключим това, нищо повече. Показанията на Естерхази приключиха за петнайсет минути. Като цяло впечатляващо представление.