— Добър ви ден – изсумтя съдържателят.
— И на вас – отрони Естерхази, като се престори, че се мъчи да успокои дишането си.
Съдържателят погледна през рамото му към предната гума на колелото, която се виждаше през вратата.
— На почивка, а?
Естерхази кимна.
— Бих искал да наема стая, ако има свободни.
— О, разбира се. Как ви е името, господине?
— Едмънд Дрейпър – отвърна Естерхази, като дишаше накъсано и отново изтри лице с кърпичката си.
Съдържателят тежко смъкна голямата книга за регистрации от рафта зад гърба си.
— Изглеждате малко поуморен, младежо.
Естерхази кимна отново.
— Идвам с колелото от Фрейзбъроу.
Съдържателят застина, докато отваряше книгата.
— Фрейзбъроу? Че това е повече от шейсет километра – при това по-голямата част от пътя е планински.
— Аха. И аз го разбрах, ама късно. Това ми е едва вторият ден от отпуската и май се престарах. Такъв съм си по природа.
Съдържателят поклати глава.
— Е, тогава мога да кажа единствено, че ще спите добре довечера. Най-добре утре си почивайте.
— Май нямам голям избор – отвърна Естерхази, пъхтейки. – Между другото, видях съседната кръчма, сервират ли вечеря там?
— Охо, и още каква! А ако не възразявате, ще ви препоръчам и нашата местна малцова бира, Глен…
Но докато съдържателят говореше, лицето на Естерхази се разкриви в разтревожено, болезнено изражение.
— Какво става с вас? – попита съдържателят.
— Не знам – отвърна с усилие Естерхази. – Изведнъж почувствах болка в гърдите.
По лицето на мъжа се изписа тревога. Той припряно излезе иззад тезгяха, поведе Естерхази в малък съседен салон и го настани в дълбоко кресло.
— Ох, сега болката тръгна по ръката ми. Господи, как боли само… – Естерхази скърцаше със зъби, като се държеше за сърцето.
— Да ви дам ли нещо за пиене, господине? – рече съчувствено съдържателят.
— Не, не… извикайте лекар. Бързо… – След което, падайки назад, Естерхази затвори очи.
12.
Ню Йорк сити
Алеята, която водеше към портика на Ривърсайд Драйв 891, изглеждаше далеч по-добре, отколкото първия път, когато Д’Агоста я бе видял. Някога тя бе покрита с въргалящи се боклуци и нападали листа и клони от айлантусовите и смрадликови храсти, които съхнеха край нея. Самото имение в стил „Бо’з Ар“ тогава бе със заковани прозорци и покрито с графити. Сега мястото изглеждаше чисто и подредено, а четириетажната сграда бе напълно реновирана заедно с мансардния покрив, куличките и фризовете край прозорците. И все пак на Д’Агоста му се стори, че има нещо хладно и недружелюбно пусто в имението.
Не беше сигурен защо точно е тук. Беше си казал неведнъж да спре да се държи като параноик, да не действа като бабичка. Но посещението на Кори Суонсън бе заседнало в съзнанието му и този път, когато импулсът да спре край имението на Пендъргаст се надигна отново, той реши да го последва.
Постоя за минута, докато възстанови дишането си. Бе взел влак № 1 до 137-ма улица и бе вървял към реката, но дори това кратко разстояние го бе оставило без дъх. Мразеше дългото си възстановяване; мразеше как огнестрелната рана, трансплантацията на клапа от прасе и бавното оздравяване бяха изцедили силите му. Единственото положително в цялата история бе първоначалното му отслабване, което той с бързи крачки заличаваше. И на което не можеше да противодейства с тренировки.
След като си пое дъх, той тръгна по алеята и пристъпи към дъбовата входна врата. Хвана медното чукче и го хлопна силно.
Тишина.
Измина минута, после втора. Нищо. Той долепи ухото си до вратата и се ослуша, но къщата бе твърде солидно построена, за да може да долови вътрешните шумове. Почука повторно. Предвид факта, че Констанс Грийн се намираше в клиника, може би мястото наистина бе изоставено, както изглеждаше. Но в това нямаше логика – знаеше, че Пендъргаст е назначил хора да се грижат както за тази къща, така и за Дакота.
Чу се изщракване на ключ в добре смазана ключалка и масивната врата бавно се открехна. Антрето бе слабо осветено, но Д’Агоста успя да различи чертите на Проктър, шофьор и понякога иконом на Пендъргаст. Обикновено безизразен и непроницаем, днес Проктър изглеждаше мрачен, почти недоброжелателен.
— Господин Д’Агоста, сър – произнесе той. – Няма ли да заповядате вътре?