Д’Агоста прекрачи прага и икономът внимателно затвори вратата след него.
— Бихте ли желали да седнете в библиотеката?
Д’Агоста имаше призрачното усещане, че е бил очакван. Последва Проктър по дългата ехтяща галерия в приемния салон, чийто син купол се извисяваше над тях. Приглушената светлина разкриваше няколко витрини и тяхното необичайно съдържание.
— Пендъргаст тук ли е? – попита той.
Проктър спря и се обърна.
— С голямо съжаление трябва да ви кажа, че не е, сър.
— Къде е тогава?
Хладното изражение на шофьора почти не помръдна.
— Той е мъртъв, сър.
Д’Агоста усети как стаята се завъртя.
— Мъртъв? Как така?
— Беше на лов в Шотландия. С д-р Естерхази.
— Джъдсън Естерхази? Шуреят му?
— Станал инцидент. В тресавищата, докато са преследвали елен. Д-р Естерхази застрелял господин Алойзиъс. Той потънал в тресавището.
Това не можеше да е истина, не бе чул както трябва.
— Какво, по дяволите, се опитвате да ми кажете?
— Преди около три седмици.
— Тогава… подготовката за погребението? Къде е Естерхази? Защо никой не ми е казал?
— Не е открито тяло, сър. А д-р Естерхази изчезна.
— О, мили боже. Казвате ми, че Естерхази случайно е застрелял Пендъргаст, че няма труп, и че Естерхази просто е изчезнал? – Той си даде сметка, че крещи, но не му пукаше.
Лицето на Проктър остана неразгадаемо.
— Местното управление търсило с дни, драгирали са блатото, проверили са навсякъде, така и не са открили тяло.
— Тогава защо казвате, че е мъртъв?
— Заради собствените признания на д-р Естерхази по време на следствието. Той разказал, че го прострелял в гърдите. Видял го е да потъва, погълнат от тинята.
Д’Агоста усети, че не може да диша.
— Естерхази ви е казал това лично?
— Научих го по телефона от инспектора, разследвал стрелбата. Искаше да ми зададе няколко въпроса за господин Алойзиъс.
— Никой друг ли не ви потърси?
— Никой, сър.
— И къде, всъщност, се е разиграло всичко това?
— Килчърн Лодж. В планините на Шотландия.
Д’Агоста стисна зъби.
— Хората не изчезват просто ей така. Нещо в тази история намирисва.
— Много съжалявам, сър. Това е всичко, което знам.
Лейтенантът си пое дъх няколко пъти и издиша шумно.
— Господи. Добре. Благодаря, Проктър. Съжалявам, че се държах така. Просто съм много разстроен…
— Разбирам. Ще желаете ли да влезете в библиотеката и да изпиете чаша шери, преди да тръгнете?
— Шегувате ли се? Веднага трябва да направя нещо.
Проктър го изгледа.
— И какво би могло да е то?
— Все още не знам. Но можете да си заложите задника, че ще направя нещо.
13.
Ингъркгърктън
Джъдсън Естерхази стоеше на бара на кръчмата „Хафмуун“ и пресушаваше халба „Гинес“. Кръчмата бе малка, подходяща за размерите на селцето: три места на бара, четири сепарета, разположени две по две до срещуположните стени. В момента нямаше жива душа, освен него и стария Макфлекноу, бармана, но наближаваше пет и нещата скоро щяха да се променят.
Той допи чашата си и Макфлекноу се наведе към него.
— Ще пийнете ли още една, сър?
Естерхази се престори, че го обмисля.
— Защо пък не? – рече той след известно време. – Предполагам, че д-р Роскомън няма да възрази.
Барманът се изкиска.
— Разбира се, че не, а и ще бъде нашата малка тайна.
Сякаш по даден знак Естерхази забеляза доктора през големия кръгъл прозорец на входната врата. Роскомън вървеше забързано по улицата и спря пред вратата на кабинета си, която отключи с привично движение.
Естерхази го гледа, докато докторът не хлътна в сградата и вратата не се хлопна зад него.
Докато разиграваше сърдечен пристъп вчера, Естерхази ясно си бе представил как ще изглежда местния доктор: подпухнал и червендалест, застаряваш, но стегнат, свикнал да лекува както болни крави и коне, така и хора. Но Роскомън го бе изненадал. Беше слаб, около четирийсетте, с блестящи и внимателни очи и интелигентно изражение. Бе прегледал новия си пациент с хладен, спокоен професионализъм, на който Естерхази можеше само да се възхити. След като бързо определи, че болките в гърдите не са нищо сериозно, Роскомън все пак препоръча няколко дни почивка. Естерхази бе очаквал това и то всъщност бе добре дошло: сега имаше извинение да се мотае из селото. А и се бе срещнал с местния лекар – основната му цел. Беше се надявал да се сприятели с него и да му измъкне информация, но човекът се оказа еманация на шотландската резервираност и не каза почти нищо извън медицинските си съвети. Може би такава бе природата му – а може и да криеше нещо.