Докато отпиваше от прясната „Гинес“, Естерхази отново се запита какво прави човек като Роскомън в мизерно селце като Инвъркърктън. Явно бе, че със своите умения можеше да отвори доходоносна практика в някой голям град. Ако Пендъргаст, противно на всички обстоятелства, бе оцелял от блатата, тъкмо Роскомън щеше да е човекът, при когото да отиде – беше единственият читав наоколо.
Вратата на кръчмата се отвори и вътре влезе жена – Джени Протеро. Естерхази вече се чувстваше сякаш буквално познава проклетото село. Госпожа Протеро стопанисваше сувенирния магазин, и тъй като този бизнес не беше твърде доходен, се препитаваше и като перачка. Беше пълна и весела, с лице, червено като омар. Въпреки мекия октомврийски ден, вратът й бе омотан с дебел вълнен шал.
— Здравен, Поли – рече тя на бармана и се настани на единия от двата свободни стола с цялата грация, която й позволяваха стоте кила.
— Дал бог добро. Джени – отвърна Макфлекноу, като старателно обърса надраскания дървен плот пред нея и й наля половинка бира.
Жената се обърна към Естерхази.
— Ами вие как сте днес, господин Дрейпър?
Естерхази се усмихна.
— Далеч по-добре, благодаря. Май ще излезе, че просто съм разтегнал мускул.
Тя кимна разбиращо.
— Радвам се да го чуя.
— Трябва да благодаря на вашия д-р Роскомън.
— Страшен е, няма грешка! – намеси се барманът. – Късметлии сме, че го имаме.
— Така е, изглежда е отличен лекар.
Макфлекноу кимна.
— Учил е в Лондон и така нататък.
— Откровено казано, изненадан съм, че тук има достатъчно работа за него.
— Е, ами че той е единственият доктор на петдесет километра околовръст – каза Протеро. – Поне откакто старият Краснър се спомина миналата пролет.
— Значи е доста зает? – попита Естерхази и небрежно отпи от халбата си.
— И още как! – каза Макфлекноу. – Приема посетители по всяко време.
— По всяко време? Не бих очаквал. Имам предвид за някой провинциален лекар.
— Хе, че ние имаме спешни случаи, както навсякъде – отбеляза барманът. После кимна през улицата към лекарския кабинет. – Понякога в къщата му свети много след полунощ.
— Не думай! – учуди се Естерхази. – Кога за последен път се е случвало?
Макфлекноу се замисли.
— О, май преди три седмици беше. А може и по-отдавна. Не мога да кажа със сигурност. Не чак толкова често. Но онзи път си го спомням, защото колата му отиде и се върна два пъти. А и късничко си беше – след девет.
— Може да е била госпожа Блур, бедничката – каза Джени Протеро. – Хич не беше добре през последните месеци.
— Не, не тръгна нататък – възрази барманът. – Чух, че пое на запад.
— На запад? – изненада се жената. – Че то нататък няма нищо, освен блатото?
— Може да е бил някой от гостите горе в хижата – рече Макфлекноу.
Жената отпи глътка.
— Сега, като го каза, се сещам, че в прането на доктора имаше няколко окървавени чаршафа.
— Сериозно? – вдигна вежди Естерхази и сърцето му се разтуптя. – Какви чаршафи?
— Обикновени. Калъфки, постелки.
— Е, Дженн, това не е чудно – каза барманът. – На фермерите наоколо вечно им се случва нещо.
— Да – рече Естерхази, като говореше повече на себе си, отколкото на другите. – Но не посред нощ.
— Какво казахте, господни Дрейпър? – попита го Джени Протеро.
— А, нищо. – Естерхази допи бирата си.
— Още една?
— Не, благодаря. Но нека почерпя теб и госпожа Протеро с по една.
— Сърдечни благодарности, сър.
Естерхази кимна, но не погледна към бармана. Очите му бяха приковани в кръглото прозорче на вратата и кремаво боядисания кабинет на д-р Роскомън от отсрещната страна на улицата.
14.
Малфурш, Мисисипи
Нед Бетъртън паркира пред мръсната витрина на кафе „Идеал“, пристъпи сред миризмата на пържен лук и бекон и си поръча кафе със захар. „Идеал“ не беше точно кафене. Но пък и Малфурш не беше точно град: мърляв, беден и полуизоставен, той скоро щеше да се превърне в развалина. Децата с наченки на какъв да е талант явно бяха се изнесли по най-бързия начин към по-големи и по-вълнуващи места, оставяйки зад гърба си само неудачниците. Четири поколения и ето, гледай – град като Малфурш. По дяволите, и неговият роден град беше същата дупка. Проблемът беше, че не бе избягал достатъчно далеч. Остави това, ами той все бягаше и бягаше, но не стигаше никъде.
Поне кафето беше почти прилично, а и като влезе вътре, се почувства като у дома си. Трябваше да признае, че му допадаха подобни „капанчета“ със солидните сервитьорки, шофьорите, които се провикваха от масите, мазните бургери, поръчките, изкрещени с цяло гърло и силното, освежаващо кафе.