Бе първият в семейството си, който завърши гимназия, че и колеж. Дребно и кекаво дете, той бе отгледан от майка си – бяха си само двамата, баща му излежаваше присъда за грабеж на фабрика за кока-кола. Двайсет години, благодарение на един прокурор-кариерист и един безжалостен съдия. Баща му умря от рак в пандиза и Бетъртън знаеше, че отчаянието беше причинило рака, който го уби. А смъртта на баща му на свой ред уби майка му.
В резултат Бетъртън беше склонен да приема, че всеки с някаква власт е лъжец и егоист. По тази причина той беше привлечен от журналистиката, където – предполагаше – ще може да се бори с тези хора с реални оръжия. Проблемът беше, че с бакалавърската степен по комуникации единственото място, където можеше да кацне, беше работа в „Езервил бий“ и той прекара там изминалите пет години, опитвайки се да се премести в някой по-голям вестник. „Езервил бий“ беше пълен боклук, оправдание за безплатните обяви и реклами до всички жители, и се складираше на високи купчини в бензиностанциите и супермаркетите. Собственикът, редактор и издател, Зики Кранстън, смъртно се боеше да не обиди някого, дори ако съществуваше и микроскопичен шанс да го измести за рекламно място. Така че: никакви разследващи материали, никакви разкрития, никакви остри политически статии. „Работата на „Езервил бий“ е да продава реклама“, казваше Кранстън, след като махнеше мократа клечка за зъби, която сякаш вечно висеше от долната му уста. „Не се опитвайте да изровите друг „Уотъргейт“. Само ще отблъснете читателите – и бизнеса“. Като резултат страниците на вестника приличаха на взети от „Светът на жените“: всякакви статии за услуги, спасяване на кучета и репортажи за организирани от църквата продажби на печива, гимназиални футболни мачове и другарски срещи на сладолед. С подобни теми нищо чудно, че той не можеше да додрапа до интервю в истински вестник.
Бегъртън поклати глада. Беше повече от сигурен, че няма да остане в Езервил през останалата част от живота си и единственият начин да се измъкне оттам беше да намери сензационната новина. Без значение дали е престъпление, ангажираща вниманието на обществеността история или извънземни с лъчеви пистолети. Един летящ старт, това му трябваше.
Той гаврътна чашата си, плати и излезе навън в слънчевата утрин. От блатото Блек Брейк се надигна бриз, неприятно топъл и зловонен. Бетъртън се качи в колата, запали двигателя и наду климатика. Но не тръгна наникъде – все още не. Преди да се посвети на статията си, искаше да премисли нещата. С огромна трудност и много уговорки бе успял да убеди Кранстън за материала. Ставаше дума за любопитна човешка история, която щеше да се превърне в първата истинска журналистика в биографията му. Възнамеряваше да експлоатира тази възможност максимално.
Бетъртън седеше в охлаждащата се кола, преговаряше наум коментарите и въпросите си, опитваше се да предугади възраженията, които със сигурност щеше да чуе. След пет минути бе готов. Повторно среса рядката си коса и попи потта от челото си. После погледна картата, която бе принтирал, натисна газта, направи обратен завой и пое по разнебитената улица към покрайнините на града.
Дори когато пишеше бози, се бе научил да обръща внимание и на най-дребния слух, колкото и тривиален да беше. Така бе чул за онази мистериозна двойка: за изчезването им преди години и за внезапната им поява преди няколко месеца, както и за инсценирано самоубийство покрай цялата работа. Едно посещение в местното полицейско управление по-рано тази сутрин бе потвърдило, че слухът всъщност е истина. А полицейският доклад, напълно формален, по-скоро бе повдигнал въпроси, отколкото да даде отговори.
Той отново хвърли поглед на картата, а после и на редиците умърлушени къщи от двете страни на покритата с дупки улица. А, ето го и него: малко бунгало, боядисано в бяло и засенчено от магнолии.
Паркира колата на тротоара, изключи двигателя и прекара още минутка в психическа подготовка. След това излезе, приглади спортното си яке и с решителна стъпка пое към вратата. Нямаше звънец, само чукче и той го взе и потропа авторитетно.
Бетъртън чу как звукът отекна в къщата. За момент настъпи тишина. После долови стъпки. Вратата се отвори и на входа застана висока и грациозна жена.
— Да?
Бетъртън не бе имал ясна представа какво ще види, но последното, което очакваше, бе че тя ще е красива. Не млада, разбира се, но изключително привлекателна.