— Госпожа Броуди? Джун Броуди?
Жената го премери с хладните си сини очи.
— Точно така.
— Казвам се Бетъртън. Аз съм от „Езервил бий“. Ще ми отлелите ли минутка от времето си, моля?
— Кой е, Джун? – долетя висок мъжки глас от вътрешността на къщата. Чудесно, помисли си Бетъртън. И двамата са си вкъщи.
— Няма какво да кажем на пресата – каза Джун Броуди. Тя направи крачка назад и започна да затваря вратата.
Бетъртън бързо плъзна крак между прага и вратата.
— Моля ви, госпожо Броуди. Вече знам почти всичко. Бях в полицията. Докладът е обществено достъпен. Независимо дали ще ми съдействате, или не, ще пусна историята. Просто помислих, че бихте желали възможност да се чуе и вашият глас.
Тя се взря в него. Интелигентният й поглед се забиваше в него като бормашина.
— За каква история говорите?
— За това как сте инсценирали собственото си самоубийство и сте изчезнали безследно за няколко години.
Последва кратка тишина.
— Джун? – отново се чу гласът на мъжа отвътре.
Госпожа Броуди отвори вратата и се отдръпна настрана.
Без да й даде възможност да си промени мнението, Бегъртън се шмугна вътре. Антрето водеше право към спретната дневна, която миришеше леко на нафталин и лак за дърво. Помещението беше почти празно – кушетка, два стола, малка масичка върху персийско килимче. Стъпките му отекнаха празно, докато вървеше по дървения под. Усещането бе за къща, в която току-що са се нанесли. В следващия момент той осъзна, че всъщност е точно така.
От мрака на антрето се материализира дребен мъж, блед и кльощав, с чиния в едната ръка и кърпа в другата.
— Кой беше?… – поде той и млъкна щом видя Бетъртън.
Джун Броуди се обърна към него.
— Това е господин Бетъртън. Той е репортер във вестник.
Дребният мъж местеше поглед от жена си към Бетъртън и обратно, а лицето му изведнъж придоби недружелюбен израз.
— Какво иска?
— Пише материал за нас. За завръщането ни. – В гласа й имаше намек за нещо – не точно презрение, не съвсем ирония. – което накара Бетъртън да се почувства леко неспокоен.
Мъжът внимателно остави чинията на масичката. Беше толкова запуснат, колкото жена му бе елегантна.
— Вие трябва да сте Карпън Броуди? – попита Бетъртън.
Човекът кимна.
— Защо не ми кажете какво знаете – или си мислите, че знаете? – каза Джун Броуди. Съвсем съзнателно не му бе предложила стол или нещо за пиене.
Бетъртън облиза устни.
— Знам, че автомобилът ви е бил оставен на моста „Арчър“ преди човече от дванайсет години. Вътре имало предсмъртна бележка с вашия почерк, на която пишело: „Не издържам повече. Вината е само моя. Простете ми.“ Претърсили реката, но не открили тяло. След няколко седмици полицията посетила съпруга ви, Карлтън, само за да установи, че е заминал за неопределен период от време в неизвестна посока. Това било последното, което се чуло за семейство Броуди – докато внезапно не се появихте тук сякаш от нищото преди няколко месеца.
— Добре го резюмирахте – рече Джун Броуди. – Не е кой знае каква история нали?
— Тъкмо обратното, госпожо – великолепна история е и смятам, че читателите на „Езервил бий“ ще се съгласят с мен. Какво би тласнало една жена да направи подобно нещо? Къде е била тя през цялото време? И защо се завръща след повече от десетилетие?
Джун Броуди се намръщи, но не каза нищо. Настъпи кратка, ледена тишина.
След известно време господин Броуди въздъхна.
— Вижте какво, млади човече, боя се, че въобще не е таткова любопитно, колкото си мислите.
— Карлтън, не си давай труд – каза жената.
— Не, скъпа, мисля, че ще е най-добре да го кажем – отговори господин Броуди. – Да го кажем веднъж завинаги и да откажем да го обсъждаме повече. Само ще удължим нещата, ако не съдействаме. – Той се обърна към Бетъртън: – Преминавахме през труден период в брака си.
Бетъртън кимна.
— Нещата бяха много зле – продължи господин Броуди. – След това работодателят на Джун загина в пожар и тя изгуби работата си в „Лонджитюд Фармасютикълс“, когато компанията банкрутира. Тя не беше на себе си, почти се побърка. Трябваше да избяга. Далеч от всичко. Аз също. Беше глупаво от нейна страна да инсценира самоубийство, но по онова време изглеждаше като единствената възможност. Малко след това и аз се присъединих към нея. Решихме да попътуваме. Спряхме в „В & В“[2]. Мястото ни хареса от пръв поглед, разбрахме, че се продава, купихме го и години наред го стопанисвахме. Но… Е, сега сме по-стари и по-мъдри, а и нещата се поуспокоиха, така че решихме да се върнем у дома. Това е всичко.