— Това е всичко – глухо повтори Бетъртън.
— Щом сте чел полицейския доклад, вече го знаете. Имаше разследване, естествено. Но всичко се случи преди много време, нямаше измама, нямаше неизплатени дългове или застрахователна измама, няма нарушени закони. Така че прекратиха разследването. А сега искаме просто да живеем тук тихо и спокойно.
Бетъртън се замисли. В полицейския доклад се споменаваше „В & В“, но без никакви подробности.
— Къде се намираше този хотел?
— В Мексико.
— Къде по-точно?
Настъпи кратко колебание.
— Сан Мигел де Аленде. Мястото беше страхотно. Това е град на художници сред планините на Централно Мексико.
— Как се казваше хотелът?
— „Каза Магнолия“. Чудесно място. Съвсем близо до Меркадо де Артезаияс.
Бегъртън пое дълбоко дъх. Не му идваха наум други въпроси. А и неподправеният разказ на мъжа не му даваше следа за душене.
— Ами, благодаря ви за откровеността.
В отговор Броуди кимна и отново взе чинията и кърпата.
— Може ли да ви се обадя? Имам предвид, ако ми хрумнат още въпроси.
— Не може – сухо каза Джун Броуди – Приятен ден.
Докато вървеше към колата си, Бетъртън се почувства по-обнадежден. Все пак не беше лоша история. Е, да, не беше ударът на живота му, но щеше да накара хората да го четат, да го забележат и щеше да стои добре в биографията му. Жена, която фалшифицира собствената си смърт, изчезва в изгнание заедно със съпруга си и най-сетне се завръща у дома след години: интересна съдба.
— Нед, негоднико – произнесе той, докато отваряше вратата на колата. – Може и да не е „Уотъргейт“, но като нищо ще разкара жалкия ти задник от Езервил.
Джун Броуди гледаше как колата се отдалечава с неподвижно лице и студени, немигащи очи. После се обърна към съпруга си:
— Смяташ ли, че се върза?
Карлтън Броуди лъскаше китайския порцелан.
— Полицията се върза, нали така?
— Нямахме избор. Но сега е обществено достояние.
— То си беше и преди.
— Но не по вестниците.
Броуди се засмя.
— Придаваш твърде много важност на „Езервил бий“. – После спря и я погледна. – Какво има?
— Не помниш ли какво каза Чарлз? Колко беше уплашен? „Трябва да се крием. Те не бива да знаят, че сме живи. Те ще дойдат за нас“.
— Е?
— Е, ами ако „те“ прочетат вестника?
Броуди пак се засмя.
— Джун, моля те. Няма никакви „те“. Слейд беше стар. Стар, болен, душевно нестабилен и страшно параноичен. Повярвай ми, така е по-добре. Да го кажем веднъж и в нашата версия. Без повече слухове и спекулации. Да го прекъснем в зародиш. – И той се отправи към кухнята, като продължаваше да бърше чинията.
15.
Кеърн Бароу
Д’Агоста седеше на шофьорското място на наетия Форд и безутешно се взираше в безкрайните сиво-зелени мочурища. От възвишението, където бе паркирал, те изглеждаха безкрайни и потънали в мъгли. И като се имаше предвид какъв късметлия е, като нищо щяха да се окажат безпределни, скрили тъмните си тайни завинаги.
Чувстваше се по-уморен от всякога в живота си. Дори сега, след седем месеца, онази огнестрелна рана все още му разказваше играта: затрудняваха го прости неща като изкачване на стълби или пресичане на терминала на летището. Последните три дни в Шотландия отмъстително му напомниха колко е слаб. Благодарение на услужливия и компетентен главен инспектор Балфур бе видял всичко, което имаше да се види. Бе прочел всички официални доклади, показания, рапорти за улики. Беше отишъл на мястото на стрелбата. Беше говорил със служители на Килчъри Лодж. Беше посетил всички къщи, ферми, обори, каменни хижи, блата, възвишения, долове и долчинки и всичко, за което човек се сеща в радиус от трийсет и пет километра от това затънтено място – без никакъв успех. Оказа се невероятно изтощително. Дори повече от изтощително.
И студеното, дъжделиво шотландско обкръжение никак не помагаше. Знаеше, че британските острови може да са влажни, но не беше виждал слънцето, откак бе напуснал Ню Йорк. Храната бе отвратителна, не можеше да се намери италианска паста на двеста километра околовръст. Беше принуден да яде саздърма от агнешки дреболии вечерта, когато пристигна, и храносмилателната му система оттогава не можеше да се оправи. Самата ловна хижа Килчъри беше достатъчно изискана, но ставаше течение, студът проникваше в костите му и старата рана го болеше.
Той погледна пак през прозореца и въздъхна. Последното, което му се искаше да прави, бе да излезе в онова тресавище отново. Но предишната вечер в кръчмата случайно беше дочул за една стара двойка – луди, или просто малко смахнати, в зависимост от това на кого говориш, – които живеели в каменна къща извън блатата, недалеч от Иниш; отглеждали си овце и голяма част от храната си, и почти никога не идвали в града. Казаха му, че нямало път до къщата им, само малка пътека, белязана с камъни. Била в средата на нищото, далече от пътя и на четирийсетина километра от мястото, където бе станала стрелбата. Невъзможно беше – Д’Агоста знаеше това – смъртно раненият Пендъргаст да може да измине цялото разстояние дотам. Но все пак заради себе си и стария си приятел той бе длъжен да провери тази последна следа, прели да се върне обратно в Ню Йорк.