Хвърли още един поглед на топографската карта, която си бе купил, сгъна я и я пъхна в джоба си. По-добре да беше започнал – небето се беше снишило и на запад се събираха заплашителни облаци. Той се поколеба за миг. После, като изпъшка от усилието, отвори вратата и излезе от колата. Закопча дъждобрана плътно и тръгна.
Пътеката беше достатъчно ясна: чакълеста лента, която се виеше сред туфи трева и участъци избуял пирен. Той съзря първия камък за ориентиране – не обичайната купчина камъни, а високо, тясно парче гранит, забито в земята. Когато се приближи, забеляза, че нещо е изгравирано на повърхността му.
ГЛИМС ХОЛМ
6 км
Това беше, името на къщурката, която бяха споменали в кръчмата. Той изсумтя доволно. Шест километра. Щеше да отнеме може би два часа, ако не бързаше. Тръгна. Новозакупените му обуща скърцаха по камъчетата, острият вятър духаше в лицето му. Но той бе добре екипиран срещу студа, освен това оставаха седем часа до мръкване.
През първите километър и половина два пътеката продължи по твърда почва, следвайки леко възвишение, което се простираше навътре в блатото. Д’Агоста си пое въздух дълбоко, изненадан и повече от доволен, че цялото му шляене наоколо през изминалите няколко дена изглежда го бе направило малко по-силен, въпреки умората и болката от раната. Пътеката беше добре маркирана, с дълги, тесни парчета гранит, забити в земята като пътепоказатели.
По-навътре в блатото изтъняваше, но маркерите продължаваха да се виждат на стотици метри нататък; той спираше при всеки, оглеждаше пейзажа напред, намираше следващия и продължаваше. Въпреки че земята изглеждаше сравнително равна и открита, докато вървеше той осъзна, че има много гънки и леки издатини, което правеше трудно и ненадеждно установяването на релефа и поддържането на прав курс.
Когато наближи единайсет часа, пътеката започна да се спуска, макар и леко, към по-ниски, по-мочурливи земи. Далече надясно той различи една тъмна линия, която според картата му би трябвало да означава границата на блатото Иниш. Въздухът стана неподвижен, вятърът утихна, мъглите се събираха в падините и се издигаха на филизи над тъмните блата. Небето притъмня и по него се понесоха бавни облаци.
По дявалоте, помисли си Д’Агоста, гледайки напред. Проклетият шотландски дъжд започваше. Отново.
Той обаче продължи. Внезапно дъждът беше прекъснат от ужасен порив на вятъра. Чу го, преди да е дошъл – бучене, което се носеше през блатата, огъвайки пирена по пътя си, – след което го блъсна, развя дъждобрана му и започна да дърпа шапката му. В този миг тежките капки дъжд започнаха да тупат по земята. Мъглите, които се бяха събрали в ниското, сякаш изскочиха и започнаха да се кълбят над блатата, или може би самото оловно небе се беше спуснало до земята.
Д’Агоста погледна часовника си. Почти пладне.
Той спря да си почине на елин камък. Нямаше повече знаци за Глимс Холм, но предположи, че е изминал почти пет километра. Оставаше километър и нещо. Огледа пейзажа напред; не можа да види нищо, което да прилича на селска къща. Връхлетя го нов порив на вятъра, студените капки дъжд жилеха лицето му.
Това е лудост. Той се надигна, погледна картата, но тя беше безполезна, тъй като не се виждаше никакъв отличителен белег на местността, по който да прецени докъде е стигнал.
Абсурдно беше, че някой изобщо живее тук. Тези хора бяха повече от смахнати – трябва да бяха направо луди. А той беше тръгнал за зелен хайвер: нямаше никакъв начин Пендъргаст да е успял да стигне чак до къщата.
Дъждът продължи, силен и равномерен. Притъмня още, сякаш се свечерява. Пътеката стана по-неясна, притисната от блатата от всички страни и на места преминаваше по напречни греди или редица от плоски камъни. С мъглите, дъжда и тъмнината Д’Агоста все по-трудно намираше следващата маркировка, взирайки се в здрача дълго, прели да я забележи.