Колко още нататък? Погледна часовника си. Дванайсет и половина. Беше вървял два часа и половина. Практически трябваше вече да е стигнал. Но единственото, което виждаше напред, бяха сиви мочурища, които се показваха в безпорядък от мъглата и дъжда.
Надяваше се, че ще завари някого в къщата, надяваше се да гори огън и да има горещо кафе или най-малкото чай. Започваше да усеща студени, пронизващи тръпки, когато водата стигаше до дрехите му. Беше грешка; към болката от раната сега се присъедини и обаждащата се от време на време болка в крака му. Запита се дали да не си почине пак, но се отказа при мисълта, че вече е почти стигнал. От почивката можеше да се вкочани и да му стане още по-студено.
Той спря. Пътеката свърши в широко, тресящо се езеро от тиня. Огледа се за някакви маркиращи камъни, които евентуално да показват път през него, но не видя нищо. По дяволите, не беше внимавал. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Сега, като присви очи напрегнато, това съвсем не му приличаше на пътека – по-скоро редица от парчета земя. Тръгна обратно по стъпките си, после спря: изглеждаше, че има два, пътя, по които можеше да е стигнал дотук, две блуждаещи пътеки. Изследва ги внимателно, но не можа да открие отпечатъци от обувките си в твърдата повърхност, вече разкаляна от дъжда. Изправи се и погледна към хоризонта, търсейки издайнически остриета от гранит. Но колкото и да се взираше, не виждаше нищо, освен сиво блато и парцали мъгла.
Пое си дълбоко дъх. Гранитните маркиращи камъни бяха поставени през сто метра един от друг, не можеше да се е отдалечил на повече сто метра от последния. Единственото, което трябваше да направи, беше да върви бавно, да не се притеснява, да запази хладнокръвие и да върне задника си до предишния ориентир.
Пое по дясното разклонение, движеше се бавно и спираше, присвивайки очи в опит да открие гранитния камък. След като измина петдесетина метра заключи, че това не може да е пътят, от който е дошъл – до този момент щеше да е видял маркера. Хубаво; трябваше да тръгне по другата пътека. Обърна се и се върна по стъпките си, но по някаква причина не стигна до разклонението, което го беше объркало преди. Продължи малко по-нататък с мисълта, че е преценил погрешно разстоянието – колкото да открие, че пътеката свършва в поредно блато.
Той спря и се опита да възстанови дишането си. Добре: беше се изгубил. Но не чак толкова. Все още нямаше как да е не повече от двеста метра от последния маркер. Това, което трябваше да направи, беше да се огледа. Нямаше да мръдне оттук, докато не се ориентира и не разбере накъде върви.
Дъждът се усили и той усети една студена струйка да се процежда надолу по гърба му. Без да обръща внимание на усещането, се огледа. Явно се намираше в някаква подобна на купа падина. Хоризонтът беше може би отдалечен на километър и половина от всички страни, но беше трудно да се каже заради непрекъснато движещите се мъгли. Той понечи да извади картата, но после я пъхна обратно в джоба си. Какво можеше да му помогне? Прокле се, че не носи компас. С компас поне щеше да знае най-общо накъде върви. Хвърли поглед на часовника си: един и половина. Три часа до залез.
— По дяволите – произнесе той гласно, и после по-силно: – По дяволите!
Странно, но от това се почувства по-добре. Избра една точка на хоризонта и започна да я изследва подробно за гранитен ориентир. И го откри – далечна вертикална драскотина в подвижните мъгли.
Тръгна нататък, като стъпваше от една камениста пътека на друга. Но блатата заговорнически блокираха всяка негова крачка: той продължи да върви първо на една страна, после на друга и да се връща, докато не попадна на някакъв виещ се като змия остров в средата на блатата. Исусе Христе, вече можеше да види, че тъпият гранитен маркер е на по-малко от двеста метра!
Стигайки до един тесен ръкав на блатото, той забеляза и самата пътека, която минаваше от другата страна – пясъчно парче земя, криволичещо към ориентира. Обзе го чувство на огромно облекчение. Като опитваше ту отсам, ту оттам, той търсеше път през тясното блато. В началото не можеше да намери проход. Но после забеляза, че на едно място блатото е осеяно с хълмчета, достатъчно близко едно до друго, за да му позволят да го прекоси. Той си пое въздух и стъпи на първото, опита го, отпусна се с цялата си тежест и сложи и другия си крак. После повтори същото, преминавайки от една туфа на друга, докато черната тиня отдолу се тресеше, изпускайки от време на време мехури блатен газ, разместена от вибрацията на стъпките му.