Почти стигна. Протегна крак над една голяма пролука, сложи го върху парчето земя, оттласна се с другия крак – и загуби равновесие. С неволен вик се опита да прескочи на твърда почва, но не успя и цопна в блатото с тежък плясък.
Когато лепкавата тиня се стегна около бедрата му го обзе истинска, истерична паника. С пореден вик се опита да извърти единия си крак, но от движението само хлътна още по-дълбоко. Паниката му се увеличи. Рязкото дръпване на другия крак имаше същия ефект; при всеки опит за измъкване студената тиня засмукваше тялото му по-дълбоко, усилието предизвикваше разпукване на мехурчета, които се пръскаха около него, обвивайки го във вонята на блатно разложение.
— Помощ! – извика той; малката част от мозъка му, още не обхваната от паника, регистрира колко глупав беше този вик. – Помогнете ми! – Тинята вече стигаше над кръста му; ръцете му се мятаха инстинктивно, опитвайки се да го измъкнат, но това само ги закотви и той хлътна още по-дълбоко. Сякаш бе стегнат в усмирителна риза, като муха в мед, потъваше бавно и безпомощно в блатото.
— Помогнете ми, за бога! – изкрещя Д’Агоста и гласът му отекна над пустото тресавище.
Идиот такъв, казваше малката рационална част от мозъка му, спри да мърдаш. Всяко движение го пращаше все по-навътре. С нечовешко усилие той накара паниката да отстъпи.
Поеми си дълбоко въздух. Почакай. Не мърдай.
Беше трудно да диша с налягането на тинята около гръдния му кош. Тя вече стигаше до раменете му, но като спря да мърда, оставайки абсолютно неподвижен, той сякаш успя да спре потъването. Изчака, като се опитваше да преодолее паникьосващото усещане, което пълзящата към врата му тиня създаваше. Остана така в поройния дъжд, докато не осъзна, че всъщност е в равновесие.
Не само това, даде си сметка, че вече е само на пет стъпки от пътеката от другата страна.
Изключително бавно започна да измъква едната си ръка, като държеше пръстите си опънати и бавно я вдигаше. Избягваше всяко засмукване и даваше време на тинята да заеме освободеното място.
Чудо. Ръката му бе свободна. Като я държеше над повърхността, той съвсем бавно се наклони напред. Изпита моментна паника, когато усети влажната лепкава кал по врата си, но потапяйки по-голяма част от торса си можеше да почувства как краката му се повдигат мъничко. Колкото повече се накланяше напред, толкова повече се издигаха крайниците му. Внимателно потопи част от главата си в тинята, което подобри движението и приближи тялото му към брега. Като се опитваше да остане спокоен и се движеше с агонизираща бавност, той продължи така и – точно когато калта стигна до носа му – успя да се протегне и да сграбчи туфа пирен.
Полека изтегли тялото си към брега, докато опря брадичка в тревата. После много внимателно извади другата си ръка и с нея се хвана за друг храст, след което се измъкна на твърда земя.
Лежеше с чувство на безгранично облекчение. Лудото блъскане на сърцето му полека се успокои. Тежкият дъжд почти отми калта от него.
След минута-две успя да се изправи. Беше замръзнал до костите, подгизнал във воняща тиня и зъбите му тракаха. Вдигна китка и остави дъжда да облее часовника му: четири часа.
Четири часа! Нищо чудно, че толкова се бе стъмнило. През октомври слънцето по тези северни ширини залязваше рано.
Усети, че трепери неконтролируемо. Вятърът го блъскаше на пориви, дъждът го шибаше през лицето, а в далечината се чуваше тътен на гръмотевици. Нямаше фенерче, нито дори запалка. Това бе лудост – рискуваше да получи хипотермия. Слава на бога, че бе успял да открие пътеката. Като приспиваше очи в дрезгавината, успя да различи пред себе си ориентира, към който толкова се бе стремил.
Изтръска колкото можа от тинята и внимателно се насочи натам. Но докато се приближаваше, камъкът започна да му изглежда някак не наред. Твърде тесен. И когато го достигна, видя какво всъщност представляваше – малък изсъхнал дънер, обелен и посребрен, изсушен от вятъра.
Д’Агоста го гледаше с искрено неверие. Проклет сух дънер, тук в средата на нищото, на километри от всякакви живи дървета. Ако го беше подминал по пътя, със сигурност щеше да го забележи.
Но нали беше на пътеката…?
Докато се взираше в припадащия мрак, все повече му се струваше, че онова, което бе взел за пътека, всъщност бяха само островчета суша и чакъл, разпръснати сред блатата.
Сега вече наистина притъмня. Студът също се засилваше. Можеше да падне и пол нулата.