Колосалната му глупост, която го бе тласнала към това пътешествие из мочурищата, внезапно го порази. Все още бе слаб. Не носеше фенерче, нито компас, а мизерният му сандвич бе почти изяден. Тревогата му за Пендъргаст го бе накарала да поеме глупави рискове и да стигне до ръба… и отвъд него.
И сега какво, по дяволите? Вече бе толкова тъмно, че би било безсмислено да се опитва да продължи. Пейзажът се бе свел до неясни петна от по-светло и по-тъмно сиво и всяка надежда да открие ориентир се бе стопила. Господи, никога в живота си не бе мръзнал така. Имаше чувството, че мозъкът в костите му се превръща в ледени кристали.
Щеше да се наложи да изкара нощта в блатата.
Той се огледа и недалеч видя два обли камъка. Треперещ и с тракащи зъби, закуцука нататък и се сгуши между тях да се скрие от вятъра. Опита се да се свие колкото се може повече, като застана в ембрионална поза и скръсти ръце. Дъждът барабанеше по гърба му, стичаше се на вадички във врата и по лицето му. Тогава осъзна, че вече не е дъжд, а поледица.
Тъкмо когато си мислеше, че вече не може да понесе студа, усети просмукваща се топлина. Невероятно – стратегията работеше, тялото му се подчиняваше, приспособяваше се към убийствения студ. Топлината се зароди в самата му вътрешност и бавно се разпростря навън. Почувства се сънен и странно омиротворен. Успокои се. Може би все пак щеше да успее да изкара нощта. А на сутринта слънцето щеше да изгрее, щеше да бъде по-топло, можеше да започне наново и да намери пътеката.
Сега вече му беше доста топло и настроението му се подобри. Щеше да е лесна работа, дори болката от раната изчезна.
Мракът се сгъсти, а той се почувства невероятно сънен. Добре щеше да е да поспи, нощта щеше да мине много по-бързо. А когато мракът стана пълен, суграшицата спря. Още късмет. Всъщност не, сега валеше сняг. Е, поне вятърът бе утихнал. Боже, колко му се спеше!
И като се намести, я забеляза: бледа светлинка в тъмните блата – жълта и трепкаща. Д’Агоста се взря. Нима му се привиждаше? Трябваше да е Глимс Холм – какво друго? А и не беше толкова далече. Трябваше да отиде.
Но не. Така сладко му се бе приспало, че можеше да изкара нощта тук и да отиде на сутринта. Хубаво беше да знае, че къщата е наблизо. Сега вече можеше да си заспи на спокойствие. И той се понесе в море от топла празнота.
16.
Антигуа, Гватемала
Мъжът с ленения костюм и бялата сламена широкопола шапка седеше на малка масичка в предния двор на ресторанта и похапваше късна закуска от huevos rancheros със заквасена сметана и сос халапеньо. От мястото си можеше да види парк Сентрал, поръбен със зеленина, в чийто център бе пълно с туристи и деца около реновирания фонтан. Отвъд него се намираше Арко де Санта Каталина, яркожълтият цвят на арките и камбанарията подхождаха повече на Венеция, отколкото на Централна Америка. А още по-нататък – отвъд боядисаните в настолни тонове сгради с кафяви покриви – се издигаха големи вулканични върхове, а тъмните им корони бяха засенчени от облаци.
Дори в този час от отворените прозорци долиташе музика. По улиците се движеха коли и от време на време надигаха слегналия се боклук.
Беше топла утрин, затова мъжът свали шапката си и я сложи на масата. Бе висок и внушителен, а лененият костюм не можеше изцяло да скрие масивното изваяно тяло на бодибилдър. Движенията му бяха бавни, почти премерени, но светлите му очи бяха нащрек, поглъщаха всичко и нито не пропускаха. Силно почернялата му кожа бе в ярък контраст с буйната снежнобяла коса, и бе необикновено гладка, почти кадифена, което затрудняваше определянето на възрастта му: може би четирийсет, а може би петдесет.
Сервитьорката отнесе чинията му и той й благодари на перфектен испански. Като се огледа още веднъж, мъжът се наведе към износеното куфарче между краката му и извади от него тънка папка. Отпи глътка от леденото еспресо, запали пурета със златна запалка, после разгърна папката, чудейки се защо му я доставиха толкова бързо. Обикновено тези неща се движеха по канали, препращаха се през различни пощи или по криптирани файлове, съхранявани във високо защитен „компютърен облак“. А това му бе дадено на ръка от куриер, един от малкото, наети от организацията.
Това беше, разсъди той, единственият начин да са сто процента сигурни, че е достигнала лично до него.
Той отпи нова глътка еспресо, остави пуретата в стъкления пепелник, след което измъкна копринена носна кърпа от джоба на сакато си и попи чело. При всички години, които бе прекарал в тропически климат, така и не свикна с жегата. Често сънуваше странни сънища за летата от детството си в старата ловна хижа край Кьонигевинтер, за нейните рушащи се коридори и гледката от хълмовете Зибенгебирге и Долината на Рейн.