Пъхна кърпичката обратно в джоба си и се зае да разгледа папката. Тя съдържаше една-единствена изрезка от вестник, отпечатана с възможно най-безвкусния шрифт. Въпреки че датата на вестника бе от преди няколко дни, хартията вече пожълтяваше. Американски вестник с абсурдно име: „Езервил бий“. Очите му проследиха заглавието и началните редове:
Мистериозна двойка се появява отново
след години криене
От Нед Бегъртън
Малфурш, Мисисипи. Преди дванайсет години една жена на име Джун Броуди, отчаяна след загубата на работата си като изпълнителен секретар на „Лонджитюд Фармасютикълс“ отнема живота си, скачайки от моста „Арчър“ и оставя предсмъртна бележка в колата си…
Мъжът побутна изрезката с нетрепващи пръсти.
— Scheisse[3] – промърмори той. Отново взе парчето вестник и два пъти прочете цялата статия. После го сгъна, остави го на масата и внимателно огледа площада. Извади запалката от джоба си, запали крайчеца на хартията и я пусна в пепелника. Гледа я, докато не изгоря и не се превърна на пепел и я разпръсна с връхчето на пуретата си. После дръпна дълбоко, извади мобилен телефон и набра някакъв дълъг номер.
Вдигнаха след първия сигнал.
— Ja? – каза гласът отсреща.
— Клаус? – произнесе мъжът.
Усети, че човекът от другата страна се стегна, разпознавайки неговия глас.
— Буенос диас, сеньор Фишер.
Фишер продължи на испански:
— Клаус, имам задача за теб.
— Разбира се, сър.
— Ще има два етапа. Първият е разследване. Вторият ще включва мокра поръчка. Налага се да започнеш незабавно.
— На ваше разположение съм.
— Добре. Тази вечер ще ти се обадя от Гватемала сити. Тогава ще получиш подробни заповеди.
Въпреки, че линията бе защитена, Клаус кодира следващия си въпрос:
— Под какво знаме ще протече операцията?
— Синьо.
Гласът се стегна.
— Смятайте го за свършено, сеньор Фишер.
— Знам, че мога да разчитам на теб – рече Фишер и затвори.
17.
Фаулмайър
Д’Агоста сякаш бе обгърнат от удобство и топлина. Но въпреки че се намираше в състояние на полусън, онази малка рационална част от мозъка му отново заговори. Една дума: хипотермия.
Какво му пукаше?
Умираш.
Гласът сякаш принадлежеше на някой дразнещ субект, който нямаше да спре да дрънка, нито да му позволи да смени темата. Но беше достатъчно силен и плашещ, та да го накара да се върне в действителността. Хипотермия. Налице бяха всички симптоми: изключителен студ, последван от неочаквана топлина, неустоимо желание за сън, непукизъм.
Бога ми, той просто го приемаше.
Ще пукнеш, идиот.
С нечленоразделно ръмжене и почти свръхчовешко усилие той се надигна на крака и започна да си бие шамари. Плесна лицето си два пъти, здраво, и усети бодване на студ. Фрасна се толкова силно, че залитна и падна. Пак се изправи, заразмахва ръце като ранено животно.
Едва стоеше изправен, толкова бе слаб. Болка прониза краката му. Главата му буквално щеше да експлодира, а раненото му рамо пулсираше. Започна да върви в кръг, да се прегръща и да пляска торса си, изтупвайки снега, като викаше колкото му глас държи, приветствайки болката. Болката означаваше оцеляване. Яснотата на разсъдъка му започна да се възвръща малко по малко.
Той подскочи, после подскочи още веднъж. През цялото време държеше очите си върху онази жълта светлина, която трепкаше в мрака. Как да стигне до там? Заклатушка се напред и падна отново по лице на милиметри от ръба на блатото.
Сви ръце на фуния и изкрещя:
— Помощ! Помогнете ми!
Гласът му отекна сред неподвижните блата.
— Изгубих се! Опитвам се да намеря Глимс Холм.
Крясъците много му помотаха. Усети, че кръвта му отново потича във вените, а сърцето му бие.
— Моля ви, помогнете ми!
И тогава я видя: втора светлинка до първата, по-ярка. Сякаш се движеше в мрака към него.
— Насам! – извика той.
Светлината наистина идваше към него. Даде си сметка, че е била по-далече, отколкото първоначално си бе помислил: блуждаеше, на моменти изчезваше и пак се появяваше. После се скри отново и Д’Агоста зачака.
— Тук съм! – изкрещя той паникьосано. Дали го бяха чули, или бе просто съвпадение? Или пък му се привиждаше? – Насам! – Защо не му бяха отвърнали? Дали не бяха поели в блатата?