И внезапно светлинката изникна точно прел него. Човекът, който я носеше, освети лицето му, после я остави на земята и бледото й сияние разкри странна жена с увиснали устни, наметната с дъждобран, с ботуши, шал, ръкавици и шапка, изпод която се показваше безпорядък от бяла коса, със закривен нос и диви сини очи. Сред мъглата и мрака изглеждаше като привидение.
— Какво, по дяволите, си просиш тук, а? – запита тя остро.
— Търся Глимс Холм.
— Е, намери го – рече тя и добави саркастично: – Почти. – После вдиша лампата и му обърна гръб. – Гледай си в краката.
Д’Агоста закуцука след нея. Десет минути по-късно светлината на лампата му разкри неясните очертания на къща, чиито някога измазани с хоросан каменни стени сега бяха почти напълно покрити с лишеи и мъхове. Покривът беше сив, полегат и от него сгърчеше комин.
Тя отвори вратата и Д’Агоста я последва сред изненадващата топлина на уютната стая, в която бумтеше огън от огромна камина; виждаше се старомодна емайлирана печка, удобни диванчета и столове, тъкани килими на пода и стени, покрити с книги и стари картини, както и редица от еленови рога, осветени от керосинови фенери.
Топлината беше най-великолепното нещо, което Д’Агоста беше изпитвал през целия си живот.
— Събличай дрехите – нареди белокосата жена и се приближи до огъня.
— Аз…
— Събличай се, да те вземат мътните! – Тя отиде в ъгъла и измъкна голяма ракитена кошница. – Дрехите – тук!
Д’Агоста свали дъждобрана си и го хвърли в коша. Последваха го подгизналите му пуловер, обувки, чорапи, риза, потник и панталони. Остана да стои само с окаляните си боксерки.
— Гащите също! – прогърмя жената. Тя се защура около печката, свали един голям чайник от куката, изля го в калайдисано корито и го доближи до огъня, след което метна хавлия и кърпа до него.
Д’Агоста изчака, докато му обърна гръб, преди да свали последната част от бельото си. Жегата откъм огъня беше изключителна.
— Как се казваш? – попита жената.
Прозвуча малко странно, предвид момента, но на Д’Агоста вече не му пукаше.
— Д’Агоста. Винсънт Д’Агоста.
— Измий се, ще ти донеса чисти дрехи. Малко си едричък за дрехите на стопанина, но все ще намерим нещо. – Тя изчезна нагоре по стълбите и той я чуваше как се движи назад-напред. Отгоре се разнесе кашлица и заядливият глас на старец, който хич не звучеше доволен.
Жената се върна с куп дрехи, докато той се търкаше с гъбата. Опита се да се обърне и установи, че се е вторачила в него и определено не го гледаше в лицето.
— Ей това вече е гледка за очите на една стара жена! – И тя с кикот остави дрехите, обърна се към огнището, хвърли още няколко цепеници в него и се засуети около печката.
Чувствайки се като идиот. Д’Агоста доизми калта, попи се с кърпата и облече оставените дрехи. Бяха скроени за по-висок и слаб мъж, но горе-долу му паснаха, като изключим, че не можеше да закопчее панталоните. Използва колана, за да ги задържи около кръста си. Възрастната жена разбъркваше някакво котле и до ноздрите му достигна неустоимо апетитен аромат на агнешка яхния.
— Сядай. – Тя му поднесе голяма купа от сготвеното и отчупи голямо парче хляб от един груб самун. – Ха яж сега.
Д’Агоста загреба препълнена лъжица и изгори небцето си.
— Яденето е великолепно – рече той. – Просто не знам как да ви благо…
Тя го прекъсна:
— Намери Глимс Холм. Сега кажи какво търсиш тук.
— Един приятел.
Жената напрегнато се взря в него.
— Преди около четири седмици един скъп мой приятел изчезна в блатата Иниш до мястото, което наричат овчарската хижа Кумбе. Знаете ли я?
— Че знам я.
— Приятелят ми е американец като мен. Бил тръгнал на лов от Килчърн Лодж, когато изчезнал. Бил е ранен – случайно застрелян. Драгирали са блатата, за да открият трупа му, но не са успели и аз, познавайки го, се надявах, че може би някак се е спасил.
Лицето й се набръчка от подозрение. Старата може и да бе разчувствана, но при все това явно беше и доста съобразителна.
— Хижата Кумбе е на почти петнайсет километра сред мочурищата.
— Знам, но това беше последната ми надежда.
— Ни него съм виждала, ни друга жива душа.
Макар да го знаеше отдавна, Д’Агоста се почувства почти смазан от разочарование.
— А може би съпругът ви е виждал…?
— Хич и не излиза. Инвалид е.
— Може да сте видяла някого в далечината, нещо да се движи…
— Казвам ти, от седмици не съм виждала пукнат човек.
Той дочу треперещ, раздразнен глас откъм горния етаж, който ръмжеше с такъв тежък акцент, че почти нищо не му се разбра. Жената се намръщи и се затътри нагоре по стълбите. Д’Агоста долови приглушените оплаквания на стареца и резките отговори на жена му. Когато се върна долу, тя все още се мръщеше.