— Невероятно. Значи той е убиецът на жена ти? Собственият й брат?
Настъпи внезапна тишина.
— Не. Той не е убил Хелън.
— А кой тогава?
— Хелън е жива.
Д’Агоста не можеше да повярва. По-точно: не вярваше. Не знаеше какво да каже.
Стоманените пръсти отново се стегнаха около китката му.
— Когато бях прострелян и потъвах в мочурището, Джъдсън ми каза, че тя е още жива.
— Но нима ти не я видя как умира? Свалил си пръстена от откъснатата й ръка. Показа ми го.
Дълго време никой не продума. После Д’Агоста заговори отново:
— Онзи нещастник го е казал, за да те тормози. – Погледна тялото в леглото, блясъка в сребристите очи на специалния агент. В него прочете едно желание: да вярва.
— Какъв тогава е твоят… хм… план?
— Ще го открия. Ще насоча оръжие към главата му. След което ще го накарам да ме отведе при Хелън.
Д’Агоста бе изумен. Маниакалната нотка в гласа, отчаянието изобщо не бяха в стила на стария му приятел.
— А ако не направи това, което го накараш?
— Ще го направи, Винсънт. Вярвай ми, ще се погрижа за това.
Д’Агоста предпочете да не пита Пендъргаст как. Вместо това смени темата.
— Когато те простреляха… как се измъкна?
— Когато ударът на куршума ме хвърли в тресавището, започнах да потъвам. Бързо осъзнах, че не затъвам по-дълбоко – краката ми се бяха опрели в нещо, което се намираше едва на няколко стъпки под повърхността. Нещо меко, най-вероятно труп. То ми попречи да затъна. За да поддържам илюзията, че тресавището ме всмуква, бавно започнах да се спускам. Извадих голям късмет, че Джъдсън напусна местопрестъплението, без да изчака напълно да потъна.
— Повече от късмет – промърмори Д’Агоста.
— Изчаках четири или пет минути – продължи Пендъргаст. – Кървях твърде силно, за да остана по-дълго. После отново се изправях и като използвах трупа като лост, се измъкнах от калта. Направих си импровизиран компрес, доколкото можах. Намирах се на километри от най-близкото село или хижа.
Агентът помълча. Когато поде разказа си отново, гласът му бе малко по-твърд:
— Двамата с Джъдсън сме ловували и друг път, преди около десетина години. На онова пътешествие се запознах с местния лекар на име Роскомън. Имахме някои общи интереси. Практикуваше в село Инвъркърктън на около четири километра. Оказа се най-близо до мястото, където бях застрелян.
— Как го направи? – допита Д’Агоста след малко. – Как го достигна, без да оставиш следи?
— Набързо направената превръзка ми помогна да не оставям капки кръв – отвърна Пендъргаст. – Движех се много внимателно. Дъждът се погрижи за останалото.
— Вървял си четири километра под дъжда? С ужасна рана на гърдите? До къщата на доктора?
Пендъргаст втренчи поглед в него.
— Да.
— Мили боже, как…?
— Изведнъж намерих за какво да живея.
Д’Агоста поклати глава.
— Роскомън е изключително интелигентен и фин човек. Бързо влезе в положението ми. Две обстоятелства бяха в моя полза: куршумът бе пропуснал подключичната артерия на косъм и бе излязъл от другата страна, тъй че не се налагаше операция, за да бъде изваден. Роскомън обдиша дроба и успя да спре кръвоизлива. Под прикритието на нощта ме отведе в къщата си. Оттогава леля му се грижи за мен.
— Леля му?
Пендъргаст кимна.
— Да се грижи за нея е единственото, което го мотивира да остане в тази част на Шотландия, вместо да отвори успешен кабинет на Харли стрийт. Знаеше, че с нея ще съм в безопасност.
— Значи си бил тук през последния месец?
— Да, и тук ще остана още известно време – докато съм в достатъчно добра кондиция, за да си довърша работата.
— Нуждаеш се от мен – каза Д’Агоста.
— Не – пламенно възрази Пендъргаст. – Не. Колкото по-скоро се прибереш, толкова по-добре. За бога, Винсънт, възможно е да си вкарал вълка в кошарата с това ненавременно откритие.
Д’Агоста замълча.
— Самото ти присъствие тук ме поставя в опасност. Джъдсън несъмнено все още е наоколо. Той е в паника, не знае дали съм жив, или мъртъв. Но ако те види, особено близо до тази къща…
— Мога да ти помогна по друг начин.
— Абсолютно не. Заради мен едва не загина веднъж. Капитан Хейуърд никога няма да ми прости, ако допусна да се случи отново. Най-доброто, което можеш да направиш за мен, единственото, е да се върнеш в Ню Йорк, на работа, и да не разказваш на никого за случилото се тук. А онова, което аз трябва да свърша, трябва да го сторя сам. Не казвай нищо на никого, нито на Проктър, нито на Констанс, нито на Хейуърд. Разбираш ли? Трябва да възстановя силите си, преди да хвана Джъдсън. А аз ще го хвана. Освен ако той не ме изпревари.