С треперещи ръце извади тефтерчето си и потърси един телефонен номер, поколеба се, после тихо се изруга и набра цифрите. Беше домашният телефон на Д’Агоста, който със сигурност нямаше да подскочи от радост при обаждане в този час, но майната му. Ченгето така и не я беше потърсило, сигурно не беше спазил обещанието си да провери как стоят нещата.
Тя изпсува на глас, този път по-високо, когато набра погрешна цифра, и започна отначало.
Изтекоха пет сигнала, преди женски глас да вдигне.
— Ало?
— Бих искала да говоря с Винсънт Д’Агоста. – Чуваше как гласът й трепери.
Настъпи пауза.
— Кой се обажда?
Кори пое дълбоко дъх, не искаше да й затворят, затова бе най-добре да се успокои.
— Казвам се Кори Суонсън. Бих желала спешно да говоря с лейтенанта.
— Лейтенантът не е тук – долетя леденият отговор. – Ще желаете ли да оставите съобщение?
— Кажете му да ми се обади. Кори Суонсън. Има ми номера.
— И всичко това е във връзка със…?
Тя отново вдиша дълбоко. Нямаше да помогне, ако се вбеси на жената на Д’Агоста, гаджето му или каквато там беше тази.
— Агент Пендъргаст. Опитвам се да разбера какво става с него – каза тя и добави: – Работех с него по един случаи.
— Агент Пендъргаст е мъртъв. Съжалявам.
Това, че го чу, казано ма глас, сякаш й изкара въздуха. Тя преглътна и се прокашля.
— Как?
— Ловен инцидент в Шотландия.
Това беше. Потвърждение. Опита се да измисли какво друго да каже, но мозъкът й отказа. Защо не й бе позвънил Д’Агоста? Но нямаше смисъл да разговаря повече с тази жена.
— Вижте, помолете лейтенанта да се свърже с мен. Възможно най-скоро.
— Ще му предам съобщението – последва хладният отговор.
Линията прекъсна.
Тя се смъкна в стола си и се взря празно в екрана на компютъра. Това беше лудост. Какво да прави? Почувства се внезапно ограбена, сякаш бе изгубила собствения си баща. И нямаше с кого да поговори. Никой, с когото да скърби. Баща й беше на стотици километри, в Алънтаун, Пенсилвания. Изведнъж се почувства отчайващо сама.
Докато гледаше монитора, кликна линка към уебстраницата за Пендъргаст, която грижливо бе поддържала: www.agentpendergast.com
Като пишеше бързо, почти без да мисли, направи рамка с дебела черна линия и започна да пише в нея.
И докато пишеше епитафията и се бореше със сълзите си, сюрреалистичните обстоятелства на историята започнаха да се оформят в главата й. И когато приключи и го публикува, се запита дали самата тя вярва в това, което току-що бе написала.
21.
Фаулмайър
Джъдсън Естерхази спря, за да си поеме дъх. Бе необичайно слънчево утро и мъгливите мочурища, които го обграждаха от всички страни, блестяха в богати кафяви и зелени тонове. В далечината се виждаше тъмната ивица на Иниш. А измежду хълмовете пред него само на неколкостотин метра се гушеше малка каменна къщичка, известна като Глимс Холм.
Естерхази бе чувал за нея, но отначало я бе отхвърлил като твърде далечна спрямо мястото на стрелбата, и прекалено примитивна, за да получи там Пендъргаст медицинските грижи, от които би се нуждаел. Но после научи, че Д’Агоста е бил в Инвъркърктън, разпитвал е за Пендъргаст и така бе разбрал, че Глимс Холм е последното място, което полицаят бе посетил, преди разочаровано да се върне в Америка.
Но дали разочарованието му бе искрено? Колкото повече разсъждаваше, толкова по-иронично му се струваше, че тъкмо това би избрал Пендъргаст за възстановяването си.
И тогава, съвсем случайно, докато се ровеше в официалните документи на графство Съдърланд, Естерхази бе научил дреболията, която го убеди: странната старица, която живееше в каменната къща, се оказа леля на д-р Роскомън. Това бе факт, който лекарят – мъж, който видимо умееше да пази самообладание – бе скрил от добрите си съселяни в Инвъркърктън.
Като се прикри зад храстите прещип, Естерхази извади бинокъл и заразглежда постройката. През прозореца на долния етаж различи силуета на старата жена, която се въртеше около печката. Не след дълго тя извади нещо от огнището и изчезна от погледа му. За момент не я виждаше, след което тя отново се появи край прозореца на втория етаж, като носеше в ръце нещо, прилично на канче. После той различи как слабата й фигура се навежда над някой, който приличаше на болник в леглото, как му помага да се изправи и му подава канчето да пие.