Сърцето на Естерхази ускори ритъма си. Като забиваше бастунчето си в меката почва, той заобиколи къщата и спря от задната страна. Имаше малка вратичка, издялана от грубо дърво, която водеше към неголяма градина, навес и стар, изоставен обор. На задната стена на къщата нямаше прозорци.
Той се огледа внимателно. Не се виждаше никой. В безкрайните поля и тресавища във всички посоки нямаше жива душа. Измъкна малък пистолет от джоба си и се увери, че е зареден. Много предпазливо той започна да се приближава към къщата.
Скоро припълзя до задната врата. Драсна с нокът по дървото и зачака.
Естествено, дъртата проклетница имаше добър слух и го бе чула. Той долови стъпките й и приглушеното мърморене, докато се приближаваше. Вратата се отвори рязко. Жената надникна навън.
Последва тихо ахване.
С едно бързо, икономично движение Естерхази се надигна, притисна с ръка устата й и я дръпна от входа. След това здравата я цапардоса зад ухото с дръжката на пистолета и положи безжизненото й тяло върху торфа. Миг по-късно безшумно се плъзна в къщата. Долният етаж се състоеше от една-единствена голяма стая. Той бързо се огледа, отбелязвайки си емайлираната печка, захабените столове, окачените по стените рога и стръмното стълбище, водещо към таванската стая. Отгоре се чуваше високо, хрипливо дишане, което оставаше ритмично.
Той се движеше безшумно, огледа килера и се увери, че никой не се крие вътре. После, като стискаше здраво оръжието, се придвижи към стълбището. Беше направено от дебели греди, които можеше да скърцат.
Зачака в основата на стълбите, вслушвайки се напрегнато. Дишането продължаваше и по някое време мъжът на горкия стаж явно се извъртя в леглото си и изохка измъчено. Естерхази изчака още пълни пет минути, но всичко изглеждаше нормално.
Стъпи с един крак на най-ниското стъпало и лека-полека отпусна цялата си тежест върху него. Дървото не проскърца. Продължи така, с влудяваща бавност, докато почти стигна горе. Кракът на примитивния нар вече се виждаше на около метър. Там лежеше някакво тяло, обърнато гърбом, завито, спящо, със затруднено, но ритмично дишане. Беше мършав старец с дебела нощница, чиято бяла коса бе рошава и непокорна, точно като на бабичката. Или поне така изглеждаше.
Но Естерхази не се подлъга.
Една допълнителна възглавница бе подпряна на таблата зад главата на мъжа. Като отпусна пистолета, Естерхази я взе и с очи, приковани върху фигурата на леглото, я вдигна. Напрегнат, сграбчил възглавницата с две ръце, той се хвърли като тигър, притисна я в лицето на мъжа и се облегна отгоре с цялата си тежест.
Отдолу се разнесе приглушен вик и една ръка се измъкна, драскайки и блъскайки Естерхази, но в нея нямаше оръжие, а и той знаеше, че атаката му е била абсолютно изненадваща. Натисна възглавницата дори по-силно, така че звуците притихнаха и сега мъжът се съпротивляваше тихо, пърхащите му ръце сграбчиха ризата на Естерхази заедно с одеялото. Тялото отдолу се загърчи, неочаквано силно за човек, който така скоро е бил смъртно ранен. Една голяма ръка с тънки пръсти сграбчи юргана и го заусуква, вероятно го бе объркал с дрехите из нападателя си. С последно усилие на ръцете и краката завивката бе отхвърлена, разкривайки горката част на тялото, но Пендъргаст бързо отслабваше и краят щеше да настъпи скоро.
В този момент нещо възпря Естерхази: възлестите стари ръце на мъжа. Той се взря под неясната светлина в тънките крака, сбръчканата кожа, варикозните вени. Нямаше как да се сбъркат. Това беше тяло на възрастен човек. Никой не би могъл да пресъздаде толкова реалистична маскировка. Нещо повече: липсваха всякакви превръзки, белег или каквото и да е, което да напомня за едномесечна огнестрелна рана върху задъхващите се гърди.
Умът му заработи бясно, за да превъзмогне шока и яростта. Бе толкова сигурен, толкова убеден…
Бързо дръпна възглавницата и разкри разкривеното лице на мъжа с изплезен език и изскочили от ужас очи. Човекът се закашля, борейки се за въздух, а хлътналите му гърди се надигаха с усилие.
Ослепял от паника, Естерхази хвърли възглавницата настрани и се втурна надолу по стълбите. Дъртата тъкмо влизаше през задната врата, а по лицето й се стичаше кръв.
— Дяволско изчадие! – изкрещя тя и се пресегна към него с костеливите си пръсти, докато той притичваше край нея и се измъкваше през вратата навън в необятните пусти блата.
22.
Малфурш, Мисисипи
Мекият нощен въздух, който полъхваше през отворения прозорец, повдигна муселинените завеси в дневната. Като почувства бриза на лицето си, Джун Броуди вдигна поглед от формулярите за кандидатстване в „Борда на медицинските сестри“, който попълваше. С изключение на лекия ветрец, нощта бе тиха. Тя хвърли поглед към часовника си. Почти два след полунощ. Откъм кабинета се чуваше дълбокият глас на говорителя по телевизията: несъмнено Карлтън гледаше едно от онези предавания за военна история, по които бе толкова запален.