Тя отпи глътка от бутилката кока-кола до нея. Винаги бе обичала да пие колата от стъклени бутилки – напомняше й детството и онези старомодни машини за напитки, когато трябваше да отвориш тясното стъклено прозорче и да издърпаш бутилката за гърлото. Просто бе убедена, че вкусът е различен, когато е от бутилка. Но през последното десетилетие, прекарано в блатата, и се бе наложила да се задоволява с алуминиеви кутийки. Чарлз Слейд не можеше да понася отблясъците от светлина, които създаваше стъклото, така че на Спениш Айлънд не бе позволено почти никакво стъкло. Дори контейнерите за спринцовки бяха пластмасови.
Тя остави бутилката на подложката. Имаше си своите предимства да се върнеш към нормалния живот. Карлтън можеше да си гледа телевизионните програми, без да слага слушалки. Капаците на прозорците можеше да се разтварят широко, да пропускат светлина и чист въздух. Тя можеше да украсява къщата със свежи цветя – рози и гардении, както и любимите й калии, – без да се притеснява, че ароматът им би провокирал отчаяни протести. Тя се поддържаше, обичаше хубави дрехи и си правеше модерни прически – сега щеше да получи възможност да ги показва пред другите. Вярно, щеше да им се налага да изтърпят стотици втренчени погледи от съселяните – някои подозрителни, други просто любопитни, – но хората вече свикваха със завръщането им. Полицейското разследване бе приключило и бе затворена страница. Онзи досаден репортер от „Езервил бий“ не се бе върнал. И макар статията му да бе спомената в един хюстънски вестник, изглежда не се бе разпространила по-далеч. След смъртта на Слейд си бяха дали достатъчно време, почти пет месеца, така че да са сигурни, че никой никога не ще научи как са живели и с какво са се занимавали. Чак тогава отново се бяха появили в обществото. Тайната за живота им сред блатата щеше да си остане точно това – тайна.
Джун Броуди поклати глава с лека носталгия. Казваше си всичко това, но все пак имаше моменти като този в тишината на нощта, когато Чарлз Слейд й липсваше толкова много, че болката бе почти физическа. Действително през всички онези години на грижи за излинялото му тяло, за ума му, опустошен от болестта и болезнената чувствителност към всякакви сензорни стимули бяха притъпили любовта й. Но някога го бе обичала толкова пламенно. Знаеше, че е грешно, че е абсолютно несправедливо към съпруга й, но като изпълнителен директор на „Лонджитюд“ Слейд бе изглеждал толкова властен, толкова красив и харизматичен – и по свой начин толкова нежен с нея… Тя бе искала, бе копняла да се откаже от работата си като старша сестра и да посвети на него целия си ден, а често пъти и нощта.
Кабинетът бе утихнал. Сигурно Карлтън беше изключил телевизора, за да почете другото си хоби – кръстословиците на лондонския „Таймс“.
Тя въздъхна и сведе поглед към документите в скута си. Щом така и така се сети за работа, най-добре беше да попълни тези бланки. Лицензът й като старша сестра с право да изписва лекарства бе изтекъл преди 2004-та, а според закона на Мисисипи възобновяването изискваше да…
Джун Броуди рязко вдигна очи. Карлтън стоеше на прага с много странно изражение.
— Карлтън, какво има, какво…
В този момент един друг силует изникна от сумрака зад съпруга й. Тя затаи дъх. Беше мъж, висок и строен, облечен в черен, скъп на вид тренчкот. Черната кожена шапка бе смъкната ниско над очите му, които я наблюдаваха със спокойно безразличие. В една от облечените му в ръкавици ръце имаше оръжие, насочено към черепа на мъжа й. Дулото изглеждаше необичайно издължено и тогава тя си даде сметка, че е снабдено със заглушител.
— Седнете! – произнесе човекът и донякъде побутна, донякъде блъсна съпруга й в креслото до нея. Въпреки притока на адреналин, който бе напрегнал крайниците й и бе накарал сърцето й да блъска в гърдите, Джун Броуди долови чуждестранната нотка в гласа. Беше европеец, може би белгиец, но по-вероятно германец.
Мъжът огледа стаята, забеляза отворения прозорец, затвори го и дръпна завесите. После свали тренчкота си и го положи на един стол. От глава до пети бе облечен в черно. Като придърпа стола пред двойката, той се отпусна и кръстоса крака. Сведе пистолета небрежно. Подръпна панталоните върху коленете си и спокойно запретна маншетите на ризата си, сякаш носеше костюм за хиляда долара, а не облекло на обикновен крадец. Наведе се към нея, под едното му око имаше издължена и тънка, подобна на червей, бенка. През ума й мина абсурдна мисъл: Защо не отиде да му махнат това нещо?