— Питам се – поде той с приятен глас – дали бихте могли да ми изясните някои неща.
Джун Броуди хвърли скришен поглед към мъжа си.
— Бихте ли ми казали, моля, какво представлява лунният пай?
Помещението потъна в тишина. Джун се запита дали не е чула грешно.
— Местните храни и деликатеси ме интересуват – продължи непознатият. – Прекарах в тази любопитна част на страната ви един ден. Научих за разликата между трицона и копърка – сиреч никаква. Опитах овесена каша и… как им викахте? Онези царевични бухти. Но така и не ми се изясни що за пай е този лунен пай.
— Всъщност не е пай – задавено заговори Карлтън.
— Представлява нещо като голяма бисквита. Прави се от маршмелоу и препечен грахам. И ъ-ъ-ъ… шоколад.
— Разбирам. Благодаря. – Мъжът замълча и ги изгледа подред, – А сега може би ще сте така добри да споделите с мен къде сте прекарали последните дванайсет години?
Джун Броуди пое дълбоко дъх. Когато заговори, сама се изненада колко гладко звучеше гласът й.
— Не е тайна. Пишеше го и по вестниците. Държахме едно „В&В“ в Сан Мигел, Мексико. Нарича се „Каза Магнолия“ и…
С едно пестеливо движение мъжът вдигна оръжието си и с приглушен бум простреля лявата капачка на коляното на Карлтън Броуди. Той подскочи като набоден с остен и се прегъна от две с вик на изненада и болка, а кръвта шуртеше между пръстите му, впити в коляното.
— Ако не замълчите незабавно – хладно му каза мъжът, – следващият изстрел ще бъде в мозъка ви.
Карлтън запуши устата си с ръката, която не стискаше коляното, а от очите му се стичаха сълзи. Джун се бе втурнала към него, но лекото поместване на оръжието я накара да се отпусне обратно в стола си.
— Да ме лъжете, е обидно – каза непознатият. – Не го правете отново.
Стаята бе тиха. Мъжът опъна ръкавиците си, първо едната, после другата. После повдигна козирката на шапката си, разкривайки изящни остри черти: тесен нос, високи скули, късо подстригана руса коса, тясна брадичка, студени сини очи и устни с отпуснати ъгълчета. Мъжът местеше поглед от единия към другия, а оръжието отново почиваше сведено надолу.
— Госпожо Броуди, известно им е, че семейството ви притежава ловна хижа в блатото Блек Брейк, недалеч оттук. И че хижата се нарича Спениш Айлънд.
Джун Броуди се взря в него. Сърцето й блъскаше болезнено. От креслото до нея мъжът й простена и потръпна, като продължаваше да стиска раненото си коляно.
— Неотдавна – малко преди да се завърнете – един мъж на име Майкъл Вентура бе открит мъртъв в блатата. Застрелян. Недалеч от Спениш Айлънд. Някога оглавяваше охраната на „Лонджитюд Фармасютикълс“. Той е личност, която ни интересува. Имате ли какво да кажете по въпроса?
Знаем, бе казал той. Интересува ни. Джун Броуди си спомни думите на съсипания Слейд, които той шептеше така често и с толкова настойчивост: „Пазете тайната. Те не бива да знаят, че сме живи. Ще дойдат за нас.“ Беше ли възможно – беше ли изобщо вероятно – това да не са бълнуванията на един параноичен, умопобъркан човек?
Тя преглътна.
— Не, нямаме – каза на глас. – Спениш Айлънд се занемари още прели десетилетия, прозорците бяха заковани и е празна, откакто…
Мъжът надигна пистолета и небрежно простреля Карлтън Броуди в слабините. Кръв, тъкани и телесни течности покриха креслото. Броуди зави в агония, отново се прегъна, падна от стола и се сгърчи на пода.
— Добре! – изкрещя Джун. – Добре, добре, за Бога, спрете, моля ви! – Думите й заваляха една през друга.
— Или вие се погрижете той да млъкне – каза мъжът, – или ще се наложи да го сторя аз.
Джун скочи и се спусна към съпруга си, който плачеше от болка. Сложи ръка на рамото му. Кръвта се лееше от коляното и измежду краката му. С ужасен гъргорещ звук той повърна върху панталоните и обувките си.
— Говорете – продължи мъжът все така небрежно.
— Бяхме там – започна тя, почти сливайки думите от ужас. – В блатата. В Спениш Айлънд.
— Колко време?
— Откак стана пожарът.
Мъжът сви вежди.
— Пожарът в „Лонджитюд“?
Тя кимна с готовност.
— И с какво се занимавахте в блатата?
— Грижехме се за него.
— Него?
— Чарлз. Чарлз Слейд.