За първи път маската на хладко безразличие пална от лицето на мъжа и изящните му черти се озариха от неверие.
— Невъзможно. Слейд загина и пожара… – Той прекъсна изречението и очите му се разшириха леко, сякаш внезапно бе разбрал.
— Не. Пожарът бе преднамерен.
Мъжът я фиксира с поглед и заговори остро:
— Защо? За да заличи доказателствата за съществуването на лабораторията?
Тя поклати глава.
— Не зная защо. Повечето лабораторна работа се провеждаше в Спениш Айлънд.
По лицето на непознатия отново се изписа изненада. Джун премести очи към съпруга си, който стенеше и трепереше неудържимо. Изглежда щеше да припадне всеки момент. А може би умираше. Тя се задави и потисна риданието, като се опита да се контролира.
— Моля ви…
— Защо сте се крили там? – попита мъжът. Тонът му бе отегчен, но блясъкът не бе напуснал очите му.
— Чарлз се разболя. Зарази се с птичия вирус. Това го… промени.
Човекът кимна.
— И той накара вас и съпруга ви да останете да се грижите за него?
— Да. Там, в блатата. Където нямаше да го намерят. Където щеше да може да работи и най-сетне – щом болестта му се влоши – където щеше да получи грижи. – Тя почти се задавяше от ужас. Този човек бе брутален, но ако му признаеше всичко, абсолютно всичко, може би щеше да ги пусне. А тя щеше да успее да закара мъжа си в болница.
— Кой друг знаеше за Спениш Айлънд?
— Само Майк. Майк Вентура. Той доставяше реактиви и се грижеше да разполагаме с всичко необходимо.
Непознатият се поколеба.
— Но Вентура е мъртъв.
— Той го уби – каза Джун Броуди.
— Кой? Кой го е убил?
— Агент Пендъргаст. От ФБР.
— ФБР? – За първи път мъжът осезаемо повиши глас.
— Да. Заедно с един капитан от нюйоркското полицейско управление. Жена. Хейуърд.
— Какво искаха?
— Агентът от ФБР търсеше човека, който бе убил жена му. Имаше някаква връзка с „Проект Авес“ – тайният екип, който работеше с птичия вирус в „Лонджитюд“… Слейд я беше убил. Преди години.
— Аха – рече мъжът, сякаш бе научил нещо ново. Замълча и огледа ноктите на лявата си ръка. – Агентът знаеше ли, че Слейд все още е жив?
— Не, не и преди да… Не и преди да стигне до Спениш Айлънд и Слейд да му се разкрие.
— И тогава какво? Този агент уби ли Слейд на свой ред?
— В известен смисъл. Слейд умря.
— Защо нищо от това не е попаднало в новините?
— Агентът от ФБР искаше цялата история да потъне в блатото.
— Кога се случи това?
— Преди повече от шест месеца. През март.
Мъжът се замисли.
— Друго какво?
— Това е всичко, което знам. Умолявам ви, всичко ви казах. Трябва да помота на съпруга си. Моля ви, пуснете ни да си вървим.
— Всичко? – вдигна вежди непознатият с нотка на скептицизъм в гласа.
— Всичко. – Какво друго можеше да има? Бе му разказала за Слейд, за Спениш Айлънд, за „Проекта Авес“. Друго не оставаше.
— Разбирам. – Мъжът я наблюдава известно време. После вдигна оръжието си и застреля Карлтън Броуди между очите.
— Господи, не! – Джун усети как тялото му подскочи в ръцете й. Тя изпищя.
Мъжът бавно свали оръжието.
— О, не! – ридаеше Джун. – Карлтън. – Усети как тялото на съпруга й бавно се отпуска в прегръдките й, от дробовете му се откъсна тиха, дълбока въздишка. Сега кръвта се стичаше не правилни вадички от тила му и оцветяваше дамаската на креслото в черно.
— Помислете си много внимателно – рече мъжът. – Съвсем сигурна ли сте, че сте ми казала всичко?
— Да – изхълца тя, като все още притискаше тялото.
— Всичко.
— Много добре. – Непознатият остана неподвижен за момент. После тихо се засмя. – Лумен пай. Колко префърцунено. – После се изправи и като се движеше бавно, тръгна към мястото, където Джун бе попълвала бланките. Наведе се, прегледа ги и затъкна пистолета зад колана си. После взе наполовина изпитата бутилка от кола, изля остатъците в близката саксия и с рязък удар в ъгъла на масата отчупи гърлото й.
Той се обърна към нея, държейки бутилката на нивото на хълбока си. Джун се взря в острите ръбове, които блестяха на светлината на лампата.
— Но аз ви признах всичко – прошепна тя.
— Разбирам – каза той и й кимна съчувствено. – Но все пак човек трябва да е сигурен.
23.
Инвъркърктън
— Добър ден, господин Дрейпър. Наистина прекрасен следобед.
— Действително, Роби.
— Значи сутрешната разходка беше приятна?
— Да. Карах колелото до Фенкърк и обратно.