Макфлекноу се позамисли.
— Амче не каза. Обаче бил много отчаян, бълнувал нещо. Пасторът си рекъл, че онзи иска да се изповяда, затова го изслушал. Каза, че беглецът направо не бил с всичкия и попитал за пътя през блатата. Пасторът му начертал някаква карта. Онзи го накарал да обещае, че и дума няма да разкаже за срещата им. Старият свещеник отишъл до колата си, за да му даде едно одеяло, но докато се върне, мъжът бил духнал.
— Таз вечер ще си заключа вратата – обяви Джени Протеро.
— Що за история е разказал на свещеника по-точно? – попита Естерхази.
— Знаете ги какви са свещениците, господин Дрейпър – рече кръчмарят. – Поверителността на изповедите и така нататък.
— Спомена, че паството му е в Ангълси – каза Естерхази. – Натам ли се е върнал?
— Не. Оставали му още няколко почивни дни. Каза, че ще намине през Лохмори.
— Едно малко селце на запад – рече Макфлекноу, а тонът му подсказваше, че Инвъркърктън е същински метропол в сравнение с въпросното място.
— В Сейнт Мънс има бая надгробни камъни – добави Джени Протеро и отново поклати тава.
— Сейнт Мънс – повтори Естерхази бавно, сякаш говореше на себе си.
24.
Лохмори
Джъдсън Естерхази подкара колелото си нагоре по хълма, оставяйки малкото градче далече зад себе си. Докато пътеката се виеше все по-нататък сред гранитните хълмове, всички белези за цивилизация изчезваха един по един, а след още деветдесет минути една сива каменна камбанария изникна в далечината, едва подавайки се над вълнистия пейзаж.
Това можеше да бъде само параклисът Сейнт Мънс с двора, където с малко късмет щеше да открие пастора.
Загледа се в дългия криволичещ път, пое си дъх и започна изкачването по стръмнината.
Пътеката минаваше край борове и ели, преди да завие по билото на хълма, да се спусне в една долчина и после отново да се изкачи към усамотения параклис. Духаше студен вятър и облаците се гонеха по небето. Той спря на билото, за да реши откъде да мине.
И сто го там. Пасторът стърчеше сред двора, сам-самичък, облечен не в черно, а в туид, само с една якичка, да подскаже професията му. Колелото му бе подпряно на един камък, а самият свещеник се бе навел над един голям гроб и усърдно търкаше старата плоча. Въпреки че се почувства малко глупаво, Естерхази опипа успокоителната издутина на пистолета си, за да се увери, че му е под ръка, след което яхна велосипеда и се спусна надолу.
Изумително беше. Това копеле Пендъргаст продължаваше да му създава грижи дори от отвъдното. Нямаше кого друг да е срещнал свещеникът сред блатата. Сигурно е бил слаб от загубата на кръв, почти умопомрачен от болка, на броени минути от смъртта. Какво ли бе казал на пастора? Естерхази нямаше как да напусне Шотландия, без да узнае.
Свещеникът се надигна тромаво, щом Естерхази го приближи, и изтупа тревата и пръстта от коленете си. Върху гробницата лежеше голямо парче оризова хартия – копирането бе наполовина готово. Едно портфолио с другите му скици бе хвърлено наблизо, заедно с парче платно за рисуване, няколко пастела и въглен.
— Уф – изпухтя пасторът и подръпна дрехите си. – Добър ви ден. – Имаше живописен уелски акцент, а лицето му бе зачервено и набраздено с изпъкнали вени.
Обичайната предпазливост на Естерхази се изпари щом човекът му протегна ръка. Ръкостискането му бе неприятно влажно и като цяло – не най-чистото.
— Вие сигурно сте свещеникът от Ангълси? – рече Естерхази.
— Същият. – Усмивката на мъжа изглеждаше леко объркана. – А вие откъде знаете?
— Тъкмо идвам от кръчмата в Инвъркърктън. Споменаха, че сте наоколо. И че снемате копия на надгробни плочи – каза Естерхази и кимна към папката му.
Възрастният човек просия.
— Точно така, точно така.
— Какво съвпадение да попадна на вас. Казвам се Уикам.
— Драго ми е да се запознаем. – Настъпи момент на дружелюбно мълчание.
— Чух, че сте разказали една доста любопитна история – подзе Естерхази. – За някакъв злощастен човечец, когото сте срещнали сред блатата.
— Тъй е. – Готовността, изписана на лицето на свещеника, подсказа на Естерхази, че е един от онези хора, които с радост раздаваха съвети по повод и без повод.
Естерхази се огледа наоколо, преструвайки се на незаинтересован.
— Ами разкажете, ако искате.
Последва разпалено кимване.
— Да, с удоволствие. Действително. Беше… да видим… в началото на октомври.
Естерхази зачака нетърпеливо, като се опитваше да не припира свещеника.