— Натъкнах се на един човек, които се влачеше сред мочурищата.
— Как изглеждаше?
— Ужасно. Беше болен, или поне тъй ми каза… Сигур ще да е бил пиян или някой несретник, избягал от закона. Явно беше и паднал на скалите – лицето му беше цялото в кръв. Беше много блед, окалян, подгизнал до кости. Него следобед валеше здравата, спомням си. М-да, как да забравя тоз дъжд. За щастие, си бях взел двойния водонепромокаем…
— Но как точно изглеждаше човекът? Какъв цвят му беше косата?
Свещеникът спря, сякаш че за пръв път му дойде някаква мисъл.
— Но защо ви интересува, ако не възразявате да попитам?
— Аз… ъ-ъ-ъ… пиша мистерии. Вечно търся идеи.
— О! Е, в такъв случай… Чакайте да видим: светла коса, бяло лице, висок. Беше облечен в ловджийски костюм. – Свещеникът поклати глава и изкряка като птица: – Бедничкият, явно го беше закъсал.
— И какво, каза ли ви нещо?
— О, да. Но всъщност не мога да говоря за това, нали разбирате. Аз съм божи човек и изповедите умират в гърдите ми.
Пасторът говореше толкова бавно, така многословно, че Естерхази си помисли, че ще откачи.
— Каква възхитителна история. Няма ли нещо друго, което да допълните?
— Разпита ме за пътя през блатата. Казах му, че е няколко километра. – Свещеникът изду устни. – Ама онзи настояваше, та му начертах една карта.
— Карта?
— Е, ами да, беше най-малкото, което можех да сторя. Трябваше да му начертая пътя. Страшно е коварен, блата навсякъде.
— Но вие сте от Ангълси. Откъде познавате областта?
Пасторът се изкиска.
— От години идвам тук. Десетилетия! Кръстосал съм целите мочурища. Посетил съм всеки черковен двор оттук до Лох Лине! Виждате ли, това е едно историческо място. Снел съм копия от стотици надгробни камъни, включая тези на шотландските земевладелци от…
— Да, да. Но разкажете ми за картата, която сте начертал. Може ли и на мен да ми я нарисувате?
— Ама разбира се. С радост! Вижте сега, накарах го да заобиколи блатата, защото пътят край Килчъри Лодж е дори по-опасен. Честно да ви кажа, идея си нямам как изобщо е стигнал там. – Той пак се изкиска, докато рисуваше груба карта с изопващ нервите калиграфски почерк, дребен и завъртян. – Ето тук сме ние – заключи той и посочи един „х“.
На Естерхази му се наложи да се наведе, за да види по-добре.
— Къде?
— Ей тук.
Преди да осъзнае какво става, Естерхази усети жесток удар. Бе повален на земята и прикован там с ръка, извита зад гърба и лице зарито в мекия торф – и с хладкото дуло на оръжие, притиснато толкова силно към ухото му, че се врязваше до кръв в кожата.
— Говори – нареди пасторът.
Но гласът бе на Пендъргаст.
Естерхази направи опи да се изплъзне от хватката, мислите се блъскаха подивели в главата му, но дулото безмилостно го блъсна. Обля го вълна на ужас и потрес. Тъкмо когато се бе убедил, че дяволът е мъртъв и погребан, той сякаш бе възкръснал от мъртвите. Това щеше да е краят. Пендъргаст в крайна сметка беше победил. Безпощадността на тази мисъл го опари като отрова.
— Каза, че Хелън е жива – долетя гласът, почти шепот. – Сега ми кажи останалото. Всичко.
Естерхази се бореше да подреди мислите си, да преодолее шока, да прецени какво ще каже и как. Мирисът на торф изпълни ноздрите му и го задави.
— Само ми дай минута – изхъхри той. – Ще ти обясня от самото начало. Моля те, остави ме да се изправя.
— Не, ще лежиш долу. Време имаме колкото щеш. А аз не изпитвам никакви угризения да те принудя да говориш. Ти ще говориш. Но ако ме излъжеш, макар и само веднъж, ще те убия. Няма да има повече предупреждения.
Естерхази се опита да превъзмогне парализиращия страх.
— Обаче тогава… тогава няма никога да узнаеш.
— Грешиш. Сега, след като знам, че е жива, ще я открия, независимо от теб. Но можеш да ми спестиш доста време и усилия. Повтарям: дай ми истината или умри.
Естерхази чу мекото изщракване на освободения предпазител.
— Да, разбирам… – Отново направи опит да събере мислите си и да се успокои. – Нямаш представа… идея си нямаш за какво става въпрос. Всичко започва много преди „Лонлжитюд“. – Той се надигна с пъшкане, борейки се за глътка въздух над росната трева. – Започва още от, преди да се родим.
— Слушам те.
Естерхази тежко си пое дъх. Това щеше да е по-трудно, отколкото някога си бе представял. Истината бе толкова ужасна…
— Започни отначало.
— Значи от април 1945-та…
Натискът на оръжието внезапно изчезна.
— Скъпи приятелю, ама че гадно падане. Дайте да ви помогна. – Гласът на Пендъргаст се бе променил, а уелският акцент се бе завърнал с пълна сила.