— Оставили сте ранен човек в тресавището? – запита Кромърти ядосано.
— Мили боже! – Риданията неудържимо разтърсиха Естерхази. – Той падна. Беше засмукан…
— Един момент – поде Кромърти, а гласът му бе леден. Говореше бавно, тихо, натъртваше всяка дума. – Сър, вие ми казвате, че сте навлезли в блатата, че без да искате сте застреляли своя зет и че той е паднал в тинята? Това ли ми казвате?
Естерхази кимна безмълвно, без да сваля ръце от лицето си.
— Исусе Христе! Има ли някаква вероятност все още да е жив?
Естерхази поклати глава.
— Напълно ли сте сигурен?
— Убеден съм. – Той се задави. – Потъна. Аз… Толкова съжалявам! – Внезапно се разплака. – Убих зет си! – Той продължаваше да се клати напред-назад, скрил лицето си в ръце. – Бог да ми е на помощ!
Възцари се тишина.
— Човекът не е на себе си – промълви пазачът на дивеч. – По-ясен случай на блатна треска никога не съм виждал.
— Изведете тези хора оттук – нареди Кромърти, като махна към гостите. После се обърна към Грант. – Роби, извикай полиция. – Накрая вниманието му се върна отново към Естерхази: – Това ли е пушката, с която го застреляхте? – посочи към оръжието, което сега лежеше на пода.
Естерхази кимна нещастно.
— Никой да не я докосва.
Гостите напуснаха на групи, като говореха с приглушени гласове и клатеха глави. Проблесна светкавица, последвана от зловещ тътен. Дъждът шибаше в прозорците. Естерхази седеше на стола, бавно смъкна ръце от лицето си и се остави на усещането за топлина, което се просмукваше през мокрите му дрехи. Също такава топлина пропълзя и в душата му и бавно измести ужаса – усети как го обгръща чувство на облекчение, дори радост. Свърши се, свърши се, свърши се. Нямаше защо вече да се бои от Пендъргаст. Духът отново бе затворен в бутилката. Човекът бе мъртъв. Що се отнася до партньора му Д’Агоста, или другото нюйоркско ченге – Хейуърд – убийството на агента бе стъпкало главата на змията. Това наистина бе краят. И както личеше по всичко, тези прости шотландци вярваха на всяка негова дума. Нищо не можеше да опровергае разказа му. Беше се върнал назад, бе събрал всички гилзи, с изключение на онази, която искаше да открие. Пушката на Пендъргаст и гилзите, паднали по време на борбата им, бе хвърлил в едно тресавище на връщане и те нямаше никога да бъдат открити. Това щеше да остане единствената мистерия – липсващата пушка. В което нямаше нищо чак толкова чудно – една пушка лесно би могла завинаги да изчезне в тресавището. Никой не подозираше за пистолета на Пендъргаст, а Естерхази се бе постарал и той да изчезне. Дирите на елена, в случай че оцелееха след бурята, щяха напълно да подкрепят историята му.
— Проклятие – промърмори Кромърти, пристъпи до полицата на камината, взе бутилка скоч и си наля пълна чаша. Изпи я на малки глътки, крачейки напред-назад около огъня, без да обръща внимание на Естерхази. Грант се върна.
— Полицията идва от Инвърнес, сър. Заедно с екипа на специалните сили на Северното полицейско управление.
Кромърти се извърна, пресуши чашата, наля си нова и ядно изгледа Естерхази.
— А ти стой тук, докато пристигнат, проклет глупак такъв!
Нов гръм разтърси старата каменна хижа, а вятърът зави сред мочурищата.
6.
Полицейските коли пристигнаха след повече от час, святкащите буркани по капаците им нашариха на ивици покритата с чакъл алея. Бурята беше преминала, оставяйки оловно сиво небе с бързо движещи се облаци. Ченгетата, облечени в сини дъждобрани, ботуши и импрегнирани шапки, изтрополиха тежко по каменните стъпала с важен вид. Естерхази ги гледаше от стола, успокоен от лишената им от въображение флегматичност.
Последният, който влезе, беше шефът им, и единственият без униформа. Естерхази го огледа скришом; беше висок най-малко два метра, с плешивина, оградена от светла коса; имаше тясно лице и тънък като острие нос и ходеше наведен напред, сякаш си пробиваше път през живота. Носът му обаче беше достатъчно червен, за да компрометира сериозния му вид и той от време на време го потупваше с носна кърпичка. Беше облечен в стари ловджийски дрехи: сиво-зелени панталони, пуловер на плетеници и протрито мъхесто яке, разкопчано.
— Здрасти, Кромърти – каза той и протегна вяло ръка, когато Кромърти тръгна към него. Отидоха в дъното на коридора и заговориха с ниски гласове, хвърляйки погледи към Естерхази.