— „Фергелтунг“ ли?
— Точно така. И ще ви помоля да ме изчакате и да ме върнете обратно. Няма да остана на борда повече от пет минути, десет най-много.
— По каква работа?
— Посещение от учтивост. Един яхтемен – при друг яхтемен. Възхищавам се на коритото и си мисля дали да не си взема и аз нещо подобно. Моята яхта е ей там.
— Той махна неопределено към пристана.
— Ами…
В мрака на навеса за лодки се мярна движение и се появи друг мъж, към трийсет и петгодишен, с избеляла от слънцето кестенява коса и тъмен тен, въпреки че беше ноември.
— Аз ще го заведа, Брал – каза той и огледа внимателно Бетъртън.
— Добре. Вик. Изцяло твой е.
— Ще ме почакате ли, докато съм на борда? – попита Бетъртън.
Мъжът кимна, после посочи към едно от корабчетата на яхтклуба:
— Качвай се.
60.
Д-р Фелдър крачеше напред-назад пред кабинета с оловни стъкла на д-р Остром в болница „Маунт Мърси“. Той си пое дълга, дълбока, потръпваща глътка въздух и се загледа в кафявите мочурища отвъд и летящото на юг ято гъски.
Какъв следобед само – какъв ужасен следобед. От нюйоркското полицейско управление бяха дошли и си бяха заминали, обръщайки мястото с главата надолу, задаваха въпроси, разтревожиха обитателите и претърсиха стаята на Констанс. Един детектив беше останал в сградата и изчакваше: в момента стоеше точно до офиса и двамата с д-р Остром разговаряха тихо. Остром погледна, видя, че Фелдър го гледа, намръщи се неодобрително и се обърна към детектива.
До този момент бяха успели да запазят историята извън вниманието на вестниците, но това нямаше да му помогне много. А и по всяка вероятност нямаше да трае дълго. Кметът вече им беше звънял и му бе казал без заобикалки, че ако Констанс не се върне в „Маунт Мърси“ с минимално вдигане на шум и с минимални жертви – Фелдър може да започне да си търси друга работа. Това, че сега се оказваше, че д-р Пул е участвал в бягството – че може би дори го е организирал, – всъщност изобщо не му помагаше. Фактът беше, че под молбата за разходка стоеше името на Фелдър.
Какво можеше да иска този д-р Пул от Констанс? Защо би поел такъв огромен риск да я отвлича тайно от „Маунт Мърси“? Да не би да работеше по поръчка на някой непознат родственик? Възможно ли беше Пендъргаст да е замесен?
При мисълта за Пендъргаст Фелдър потръпна.
В коридора настана суматоха, близо до охранителния пункт на входа на болницата. Един облечен в бяло санитар се запъти към Остром и детектива. Фелдър спря да крачи и загледа как санитарят забързано говори с Остром.
Директорът на „Маунт Мърси“ се обърна към Фелдър.
— Една жена е дошла да ви види.
Фелдър се намръщи.
— Жена? – Кой знаеше, ме той е тук сега, освен д-р Остром и персоналът? Въпреки всичко той последва санитаря по коридора към охранителния пункт.
До входа наистина чакаше жена: петдесетина годишна, ниска, слаба като вейка, с огненочервена коса и ярко червило. През рамото си беше прехвърлила чанта, имитация на „Бърбъри“ Движеше се с бастун.
— Аз съм д-р Фелдър – каза той, като премина през пропуска. – Искали сте да се срещнем?
— Не – каза тя с висок, кавгаджийски глас.
— Не? – повтори Фелдър изненадано.
— Изобщо не ви познавам. И това да ви търся не се вписва в представата ми за приятен следобед. Знаете ли колко е трудно да стигне човек дотук без кола? Беше достатъчно трудно да разбера къде точно с „Маунт Мърси“. Литъл Гавърнърс Айлънд – да, бе. Казвам ви, на два пъти почти се отказвах. – Тя се наведе напред, като потропваше с бастуна по мраморния под, за да подчертае думите си. – Но ми обещаха пари.
Фелдър я погледна объркано.
— Пари? Кой ви обеща пари? Какво общо има това с мен?
— Момичето.
— Какво момиче?
— Момичето, което ми даде бележката. Каза ми да я предам на д-р Фелдър в „Маунт Мърси“. Каза ми, че ще ми платят. – Поредно потропване с бастуна.
— Момиче? – повтори Фелдър. Мили боже, това сигурно е било Констанс. – Къде видяхте това момиче?
— От градината ми в задния двор. Но това не е важно. Това, което искам да знам, е: ще ми платите ли, или не?
— Носите ли бележката? – попита Фелдър. Той усети, че се изчервява от нетърпение да я види.
Жената кимна, но подозрително, сякаш можеше да бъде подложена на претърсване, че е признала това.
С треперещи ръце Фелдър бръкна в джоба на сакото си, извади портфейла си, измъкна петдесетачка и й я подаде.
— Трябваше да платя на две таксита – каза жената, докато ги прибираше в чантата си.