Радослав Колев
Хлебарката
Г-н Пиаченца живееше между четири стени. Или по-точно четири по четири стени. Апартаментът освен от г-н Пиаченца бе обитаван и от сенки. Сенките плуваха из цялото жилище, и денем и нощем, не позволявайки на светлината отвън да проникне; правеше ли тя плахи спорадични опити да го направи те просто я ядяха.
Когато г-н Пиаченца се прибереше от работа (г-н Пиаченца работеше като водопроводчик и докато отпушваше мръсните канали на хората по цял ден слушаше дърдоренето на стари бабички по-скоро насочено към старите им котараци отколкото към него и по-цял ден биваше черпен с кафе и бисквити) посрещаше го тишината и полуздрача, обсебен от същите тези сенки, които като че ли му се радваха. А докато се наслаждаваше на поредното порно здраво захванал се с едната си мазна мазолеста ръка за мекия пенис те като че ли ехидно му се подиграваха.
Но може би е добре да кажем няколко думи за самия г-н Пиаченца. Г-н Пиаченца беше на 34, все още ерген, което беше разбираемо като се има предвид, че г-н Пиаченца въобще не беше красавец, дори напротив (има случаи, в които красотата бива успешно изместена от по-морални и несъмнено книжни стойности, но г-н Пиаченца въобще не беше от тези случаи). Той беше нисък, затлъстяващ, бавно оплешивяващ, с шкембе нагло надничащо изпод зацапания му с колоритни петна от майонеза мръснобял потник, нямаше дар слово и хората го намираха по-скоро за неприятен, но го търпяха, понеже той все пак почистваше запушените им отточни канали.
На връщане от работа г-н Пиаченца неизменно минаваше през видеоклуба: „Перверзни Ученички“, „Анално Обладаване“, „Лезбо-сестри“ — подобни заглавия обримчваха и запълваха скучните сиви следобеди и вечери а нерядко и големи участъци от нощта (всъщност в дома на г-н Пиаченца винаги беше нощ поради липсата на светлина или по-скоро някакво състояние на полунощ с горчив метален отенък). Прибереше ли се г-н Пиаченца ядеше все мазни храни — пица, хамбургер или картофки, всяко от изброените ястия несъмнено оставяше своя отпечатък или върху отдавна непраното му мръсно бельо и потник или върху подкожните му тлъстини или пък върху обриващата му се постоянно с мазни пъпки и петна кожа.
Яденето предхождаше мастурбацията, а нерядко и се повтаряше след нея. Гледането на порнофилмите пък предшестваше редовните телевизионни ситкоми, които г-н Пиаченца следеше, и се повтаряше след тях когато г-н Пиаченца успееше да си го надърви (и между другото, о да, г-н Пиаченца беше Стар Трек фен).
Мастурбацията беше един вид самонаказание — че се е родил грозен и без късмет. Това беше един неспирен танц на плътта — нахалните ученички и лезбо-сестрите все така неизменно се ближеха, уринираха едни върху други пред запотения и пръхтящ като кон г-н Пиаченца, и това продължаваше вече много, много години.
Понякога, след мастурбацията г-н Пиаченца се свличаше на обагрения с трохи, петна от кетчуп и спермени капки под и плачеше. Може би от самота, може би от нещо друго, всъщност май най-вече от самота. Едно време г-н Пиаченца си беше имал майка. Досадна и креслива вещица, чието любимо занимание беше да му трови живота, въздавайки своята мъдрост под формата на заповеди от любимия си люлеещ си стол като някакъв генерал, но той си я обичаше. Когато почина г-н Пиаченца сериозно си бе поиграл с мисълта да я остави на стола да гние, както онзи пич от „Психо“ за да има все пак с кого да си говори, но после се бе отказал.
Може би тук е мястото да упоменем, че г-н Пиаченца никога не си бе имал приятелка. Ех, имаше едно момиче, викаха й дебелата Сузи, което се бе съгласило да дойде с него на бала, но после се бе отказало, оставяйки го да чака часове с букет червени рози под дъжда.
В непрекъснатия полуздрач, обладал дома му, времето за г-н Пиаченца не беше важно — то беше просто част от интериора, която запълваше пространството между мастурбационните сеанси, яденето, спането и ходенето на работа. И все пак имаше една малка частица от потока, наречен време, която за г-н Пиаченца бе дотолкова важна, че го караше честичко да се връща от работа по-рано или пък да отказва ангажименти; дотолкова важна, че той бе преместил гигантския, полудяващ с годините стенен часовник в хола зад телевизора и в късния следобед усилено се взираше в него и се вслушваше в очакване в монотонното тежко тиктакане съчетано с протяжното скърцане.
Точно в шест всеки ден към Бога като птица се въздигаше музиката на пиано. Тя струеше отгоре и през дебелите прашни стени, пробиваше си път през тежката мебел и наслоените из ъглите сенки, а после радостно триумфираше, реейки се из въздуха. Тя се лееше, понякога спираше рязко, после продължаваше да звучи по-прекрасно от песента на най-прекрасната птица.