— Защо?
— Ако ти се прииска да го раздаваш трезвен, ще те улеснят. Смяната на обстановката понякога е добър повод за промяна, Хари.
— Ще си помисля.
— Само с мислене няма да стане.
— А където мисленето е безсилно, на помощ идва боцкането, а?
Ауне изръмжа — така звучеше неговият смях.
— С това чувство за хумор да беше станал комик, Хари.
— Още не е късно.
Момче от приюта по-нагоре по улицата се беше облегнало на близката стена и потреперваше зиморничаво в тясното си дънково яке, докато пафкаше угарка от цигара. Хари качи куфара си в багажника на едно такси.
— Малко по широкия свят, а? — попита шофьорът.
— Кажи-речи.
— Някъде на юг?
— Към Банкок.
— Сам ли?
— Да.
— Значи, работата е ясна… — вдигна одобрително палец той и смигна заговорнически на Хари.
Хари взе билета от служителката зад гишето за регистрация на пътници и багажи и се обърна.
— Хари Хуле? — мъж с метални рамки на очилата го гледаше с печална усмивка.
— А вие сте?
— Дагфин Турхюс от Външно министерство. Искаме само да ви пожелаем попътен вятър. И да се уверим, че сте схванали… деликатното естество на задачата. Все пак всичко стана много набързо.
— Благодаря за загрижеността. С две думи, от мен се иска да открия убиец, без да вдигам пушилка. Мьолер ме инструктира.
— Добре. Дискретността е изключително важна. Не се доверявайте на никого, дори на хора, които се представят за служители на Външното министерство. Току-виж се оказали… например журналисти от „Дагбладе“.
Турхюс разтвори устни за смях, но без да се засмее, и Хари схвана, че той ни най-малко не се шегува.
— Журналистите от „Дагбладе“ не носят игла с емблемата на Външното министерство на реверите си, господин Турхюс. Нито шлифер през януари. Между другото, от връчените ми документи разбрах, че с вас ще поддържам връзка в министерството.
Турхюс кимна, но по-скоро самовглъбено. Издаде брадичка напред и понижи глас с половин тон:
— Самолетът ви ще излети съвсем скоро. Няма да ви задържам повече. Само изслушайте малкото, което имам да ви кажа.
Турхюс извади ръце от шлифера и ги скръсти пред гърдите си.
— На колко години сте, Хуле? На трийсет и три? На трийсет и четири? Все още шансовете да изградите кариера са на ваша страна. Поразпитах по-подробно за вас. Притежавате качества. Явно по високите етажи на системата имате привърженици. И покровители. Ако нещата вървят гладко, ще запазите инерцията си. Но и една стъпка накриво е достатъчна да се пльоснете по задник върху пистата и да повлечете и партньорите си. И изведнъж довчерашните ви приятелчета ще офейкат яко дим. Старайте се да се задържите прав, Хуле. За доброто на всички ни. Приятелски съвет от стар кънкьор.
Той се усмихна с устни, докато очите му оглеждаха изпитателно Хари.
— Да ви призная, Хуле, при всяко идване на летище „Форнебу“ ме наляга униние. Усещане за затихващи функции и приближаващ край5.
— Нима? — Хари се чудеше дали ще му стигне времето да обърне една бира в бара, преди да затворят изхода към самолета. — Понякога краят ознаменува и нещо положително. Например предстоящо обновление.
— Да се надяваме, че сте прав — съгласи се Турхюс. — Дано е както казвате.
Пета глава
Хари Хуле нагласи слънчевите си очила и плъзна поглед над такситата, строени в редица пред международното летище „Дон Муанг“. Все едно бе влязъл в баня, където тече само гореща вода. Знаеше, че единственият ефикасен начин да понесеш висока влажност е да не ти пука. Оставяш потта да се лее и мислиш за друго. Виж, положението със светлината беше по-лошо. Тя проникваше през евтината тонирана пластмаса на очилата право в измитите от алкохола очи и влошаваше главоболието, което досега бе пулсирало съвсем тъпо.
— Брояч или 250 бата, съл?
Хари опита да се съсредоточи върху въпроса на таксиметровия шофьор пред него. Полетът беше същински ад. На книжарския павилион в летището в Цюрих продаваха само немски книги, а на борда пуснаха филма „Волният Уили 2“.
— Брояч, моля — отвърна Хари.
Бъбрив датчанин на съседната седалка в самолета бе решил да подмине без внимание факта, че Хари е кьоркютук пиян, и го беше засипал със съвети как да избегне мошениците в Тайланд — очевидно неизчерпаема тема. Явно датчанинът смяташе норвежците за чаровно наивни хорица, а за изконен дълг на всеки датчанин — да ги предпазва от измамници.
— Пазари се за всичко — посъветва го датчанинът. — Ама задължително!
— Ами ако не ми се пазари?
— Ще прецакаш нас, останалите.
— Моля?
— Местните ще надуят цените и Тайланд ще поскъпне за туристите.
5
През 1998 г. летище „Форнебу“ окончателно затваря, след като „Гардермуен“ поема неговите функции. — Б.пр.