Хари огледа събеседника си по-внимателно. Бежова риза „Марлборо“ и нови кожени сандали. Как при това положение да не ти се допие още алкохол?
— Сурасак Роуд 111 — каза Хари.
Шофьорът се усмихна, натовари куфара в багажника и отвори вратата пред клиента. Той се намъкна вътре и установи, че воланът се намира отдясно.
— В Норвегия все се жалваме, че англичаните упорито продължават да шофират в лявата лента — отбеляза той, докато пътуваха по магистралата. — Наскоро обаче чух, че в световен мащаб шофиращите отляво са повече. Знаете ли на какво се дължи?
Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна още по-широко.
— Сурасак Роуд, нали?
— Елементарен факт: просто и в Китай шофират отляво — промърмори Хари, благодарен на правия като сива стрела път, прорязал мъгливия градски пейзаж. Усещаше, че два-три остри завоя ще бъдат достатъчни омлетът, изяден в самолета, да плисне върху задната седалка на таксито. — Нали щяхте да включвате брояча?
— До Сурасак Роуд за петстотин бата, нали?
Хари се облегна назад и погледна към небето. Тоест, погледна нагоре, но не видя никакво небе — само мъглив свод, осветен от също невидимо слънце. Банкок — градът на ангелите. През маски на устата ангелите вдишваха въздуха, толкова мръсен, че да го режеш с нож, и се опитваха да си спомнят какъв цвят е имало някога небето.
Навярно се бе унесъл, защото когато отвори очи, таксито беше спряло. Понадигна се на седалката и установи, че са заобиколени от автомобили. Открити магазинчета и работилнички бяха наблъскани нагъсто по тротоарите, които гъмжаха от минувачи. Всеки, изглежда, знаеше накъде е тръгнал и бързаше да стигне до местоназначението си. Шофьорът беше отворил единия прозорец и какофонията от градските шумове се смесваше с радиото. В нажеженото купе миришеше на изгорели газове и на пот.
— Задръстване?
Шофьорът поклати усмихнато глава.
Нещо изхрущя между зъбите на Хари. Беше му попадала информация, че оловото, което вдишваш от въздуха, рано или късно винаги попада в мозъка. И влошава паметта. Или води до психотични епизоди?
Като по чудо движението се отпуши, мотоциклети и мотопеди забръмчаха наоколо като ядосани насекоми и се хвърлиха към кръстовищата с презрение към смъртта. Хари преброи четири ситуации, които с пълно основание можеха да се нарекат катастрофи, разминали се на косъм.
— Направо е невероятно как не се стига до сакатлъци — промърмори той, колкото да каже нещо.
Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна широко.
— Стига се — и то непрекъснато.
Най-сетне пристигнаха пред полицейския участък на Сурасак Роуд. Хари вече си беше изградил окончателно мнение. Този град не му харесваше. Щеше да диша през зъби, да си свърши работата и да се метне на първия самолет за Осло — без значение коя компания го изпълнява.
— Добре дошъл в Банкок, Хали.
Полицейският началник — дребен, мургав и тъмнокос — явно беше решил да покаже, че и в Тайланд хората умеят да поздравяват по западен маниер.
— Съжалявам, задето не те взехме от летището, но трафикът в Банкок… — Той направи широк жест с ръка към прозореца зад гърба си. — На километри разстоянието не е голямо, но…
— Разбирам ви, сър — увери го Хари. — От посолството ме предупредиха.
Застанаха един срещу друг и се умълчаха. Полицейският началник се усмихна. На вратата се почука.
— Влез!
Подаде се гладко обръсната глава.
— Влизай, Кръмли. Норвежкият детектив пристигна.
— А, да, детективът.
Главата се сдоби с тяло. Хари премига два пъти, за да се увери, че не му се привижда. Кръмли имаше широки плещи и ръст колкото на Хари, ясно очертани дъвкателни мускули и проницателни сини очи над съразмерни тънки устни. Облеклото се състоеше от светлосиня униформена риза, чифт големи маратонки „Найк“ и пола.
— Лиз Кръмли, старши инспектор в отдел „Убийства“ — представи я началникът.
— Минаваш за гениален следовател, Хари — изрече тя на американски английски и застана пред него с ръце на кръста.
— Е, чак гениален…
— Какво пък? Все трябва да имаш някакви качества, щом те пращат по половината земно кълбо, не мислиш ли?
— Сигурно.
Хари притвори очи. В момента най-малко от всичко му трябваше хиперактивна колежка.
— Дошъл съм да помагам. Ако мога — той се усмихна насила.
— Ами тогава първо вземи да изтрезнееш.
Началникът се разсмя високо и тънкогласо зад гърба ѝ.
— Такива са си тайландците — оповести на всеослушание Кръмли, все едно Хари изобщо не беше там. — Правят какво ли не само и само никой да не се почувства неудобно. В момента шефът се опитва да пожали достойнството ти — като се преструва, че се шегувам. Аз обаче ни най-малко не се шегувам. Нося отговорност за отдел „Убийства“ и ако нещо не ми допадне, си казвам. В тази страна това се смята за лошо възпитание, но аз го правя от десет години.