Ъруин Шоу
Хляб по водите
Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш.
Първа част
1
Намираше се в чуждо легло. Долавяше шепот. Обгръщаше го белота. Наоколо апаратура. Шумът от далечния прибой. Или може би плискащите се вълни на собствената му кръв, пулсираща между вътрешни стени. Носеше се нанякъде. Трудно му беше да отвори очи, клепачите му бяха натежали. Един човек вървеше под пролетното слънце. Имаше чувството, че го познава отнякъде. Накрая разбра, че това е самият той…
Облечен в нехайно подбрани, провиснали дрехи, Алън Странд навлезе в ароматната зелена тишина на Сентръл Парк, а грохотът на Пето Авеню заглъхваше зад гърба му. Вървеше бавно, както обикновено в края на седмицата. Отиваше ли на работа, направо препускаше, на високата му слаба фигура бе кацнала тясна продълговата глава, а носът му, по наследство остър като бушприт, бе наклонен в посока на някакъв недоловим, усещан единствено от него океански вятър. Перчемът на правата му стоманено сива коса проблясваше при скокливата му походка — Странд приличаше на корабче при морско вълнение. Веднъж дъщеря му Елинор го срещна случайно на улицата и му каза, че едва ли не очаквала да съзре как около него се къдрят вълни, докато се носел сред потоците от градско движение.
При мисълта, че тази вечер ще види Елинор, му стана приятно. Тя имаше остър поглед и остър език и забележките й невинаги бяха добронамерени, но блясъкът на оръжията, които изваждаше на масата по време на семейната вечеря, го караше, както се разхожда по алеята с пейките, да очаква с нетърпение това събитие, което иначе щеше да бъде само един седмичен ритуал по задължение.
Сутринта беше мрачно и ветровито и той си помисли, че няма да е зле следобед да се качи на автобуса и да отиде в Музея на модерното изкуство, закъдето имаше карта — едно от малкото удоволствия, които си позволяваше, и да гледа някой филм преди вечеря. Днес даваха „Форт Апачи“. Чудесен преразказ на наивния и героически американски мит, противоотрова срещу всякакво съмнение. Беше го гледал вече няколко пъти, но пак му се щеше да го види — като дете, което иска да слуша една и съща приказка всяка вечер преди лягане. Но до обяд вятърът утихна, небето се проясни и той реши да се откаже от филма и да осъществи любимата си разходка — да повърви няколко километра от училището, в което преподаваше, на запад към къщи.
Този петък беше топло като през лятото, дар на месец май, тревата ухаеше като на село, а листата на дърветата трептяха прозирни под блясъка на късното следобедно слънце. Той не бързаше, спря и се засмя на един пудел, който гонеше храбро някакъв гълъб, погледа как момчета играят софт бол1, полюбува се на симпатичното момче и неговата хубава приятелка, които се усмихваха мечтателно и заговорнически, докато се приближаваха по алеята с пламнали лица, без въобще да го забелязват.
Похотта на май, помисли си той. Слава на бога за пролетта и петъка. Не беше ревностен християнин, но следобедът предизвикваше чувство на благодарност и надежда в душата му.
Не го чакаше работа. Беше проверил контролните през седмицата и резултатите от „Гражданската война“, а и „Апоматокс“2 и „Реконструкцията“3 бе оставил в бюрото си. Два дни щеше да бъде свободен от отговорността си за децата, които учеше, изпитваше и оценяваше, в момента някои от тях викаха по игрищата или се натискаха с момичета по таваните, други пък, скрити по коридорите, пушеха марихуана или пълнеха спринцовки с хероин, купен, както се говореше, от дебелака с бейзболното кепе, който редовно се настаняваше на един ъгъл близо до училището. Ръцете на Странд бяха свободни и той се наведе да вземе едно обло камъче, което поноси известно време със себе си; така се чувстваше свързан с някогашни ледници и изпитваше наслада от допира на гладката твърда повърхност, затоплена от слънцето през деня.
Днес вечерята щеше да закъснее, тъй като цялото семейство се събираше, и той се отклони от пътя си, за да мине покрай тенис кортовете в парка, където знаеше, че играе по-малката му дъщеря Каролайн. Тя бе запалена спортистка. Не се интересува нито от марихуана, нито от хероин, помисли си самодоволно Странд, изпълнен с великодушно съжаление към родителите, които си имаха подобни проблеми. Празничното време предразполагаше към великодушие и самодоволство.
1
Игра, подобна на бейзбола, която се играе на по-малко игрище, но с по-голяма и по-мека топка. Soft — мек (англ.). — Б.пр.
2
Бивше селище в щата Вирджиния, където генерал Лий се предава на генерал Грант на 9.IV.1865 г., с което се слага край на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.