Полицията, Странд не беше помислил за нея.
— Сигурно ще искате да задържите това. — Шофьорът му подаде ножа. Беше швейцарски войнишки нож и по острието му имаше кръв. — Намерих го навън. Ако можете, не намесвайте името ми в тая работа. Не искам да се забърквам в никакви дела… ще трябва да се бъхтя до Кънетикът за своя сметка всеки път, щом някой адвокат направи възражение. И без това си имам достатъчно неприятности, като карам в Ню Йорк.
— Благодаря — рече Странд и взе ножа. Острието беше дълго не повече от седем сантиметра. Не приличаше на кой знае какво оръжие, но кръвта на Хиц продължаваше да избива през носната кърпа, която държеше на бузата си.
— Твой ли е? — попита той Ромеро, щом шофьорът излезе.
— Отде да знам? — отвърна Ромеро и злобно се изсмя.
За първи път Странд го погледна внимателно на силната неонова светлина във всекидневната. Устните на Ромеро наистина бяха наранени и подути. Дясното му око беше започнало да подпухва и да посинява вече, и той трябваше да го присвива, за да може да вижда.
— Всеки може да си купи такъв нож, в който и да е железарски магазин — добави Ромеро. — Продават ги с милиони. От деветгодишна възраст имам нож. Никога не излизай от къщи без него, както казват по телевизията.
— Слушай, Ромеро — рече тихо Странд, — ти си в беда и аз искам да ти помогна. Трябва да повярваш на това, защото се боя, че ще имаш нужда от всичката помощ, която можеш да получиш. А сега ми разкажи какво се случи. Преди да са дошли лекарят и мистър Бабкок, и полицията.
Ромеро си пое дълбоко дъх и престана да си люлее краката.
— Той ми се нахвърли. Отидох в стаята му по лична работа и той ме смаза от бой. Хиц тежи поне петдесет кила повече от мен, затова реших, че трябва да се срещнем при по-равни условия.
Той отново се ухили и подпухналото му наранено лице се изкриви гротескно.
— Каква беше тази лична работа?
— Лична — отвърна Ромеро.
— Той ме обвини, че съм му откраднал парите — обади се Хиц. Ярката му раирана пижама беше изцапана с кръв. — Няма да позволя някакъв си мръсен мелез да ми отправя такива обвинения и да се измъкне безнаказано.
— Какви пари? — попита Странд, като поглеждаше от едното момче към другото.
— Моите пари — отвърна Ромеро. — И едни писма. Разбил ми е тенекиената кутия и ми е взел парите и писмата.
Лесли се втурна в стаята.
— Алън — каза тя, — лекарят и мистър Бабкок идват веднага. — Тя изгледа втренчено окървавеното момче на кушетката, обезобразеното лице на Ромеро, все още отворения нож в ръката на Странд. — О, това е вече прекалено — промълви Лесли тихо. После се извърна, излезе бързо от стаята и се спусна по коридора към тяхното жилище.
— Какви писма? — попита отново Странд.
— Лични писма — отвърна Ромеро. — От една приятелка. Не обичам никой да чете личните ми писма. Особено дрисльовци като него.
— Не съм виждал никакви твои писма — каза Хиц.
— Мръсен лъжец! — извика Ромеро и Странд пристъпи една крачка, за да застане между масата, върху която той седеше, и кушетката. Но Ромеро не слезе от масата. — Ти ми се подигра за тях, когато дойдох в стаята ти. Чел си ги и още как. Нарече ме Ромеро Ромеото, дебело лайно такова.
— Млъкни — каза Странд.
— Не съм виждал никакви писма — хленчеше Хиц, — изобщо не знам за какво говори.
— Добре — рече Странд, — дайте да оставим писмата засега. Колко пари, казваш, бяха, Ромеро?
— Триста седемдесет и пет долара.
— Какво? — възкликна изненадан Странд. — Колко?
— Триста седемдесет и пет.
— Откъде си взел толкова много пари?
— Искам адвокат — заяви Ромеро.
— Ще ви кажа откъде, мистър Странд — обади се Хиц. — Две-три вечери в седмицата той организира игра на зарове в тяхната стая. Доста от момчетата мислят, че използва фалшиви зарове. И той, и Ролинс. Мелез и негър. Ето какво е вашето училище и не си въобразявайте, че няма да го разглася така, че целият свят да разбере. Баща ми е голяма клечка във Вашингтон и познава всички журналисти там и много други в Ню Йорк…
— Ти по-добре замълчи, Хиц — рече Странд, изпълнен с презрение към дебелото хленчещо момче. — Помъчи се да си държиш устата затворена и да спреш кръвта. — Той въздъхна, като си помисли как би изглеждала тазвечерната случка във вестниците и как ще прозвучи на следващото свикване на управителния съвет на настоятелите на Дънбъри. — Вярно ли е, че вечер организирате с Ролинс игра на зарове в стаята си? — запита той Ромеро.