Затвори очи и се помъчи да си спомни точните движения на полицая, докато претърсваше стаята на Хиц, като пресмяташе възможностите човекът да е пропуснал тъкмо мястото, където да са били парите. Ако ги беше намерил, нямаше да се докаже, че Ромеро не е извършил престъпление, но щеше да бъде поне смекчаващо вината обстоятелство, от което нападението на Ромеро срещу Хиц щеше да изглежда по-малко безсмислено, свирепо и неоправдано. Но като отметна наум местата, които полицаят провери, Странд не можа да се сети за нито едно пропуснато ъгълче. Той въздъхна, отвори очи, стана и дълго гледа кървавото петно на кушетката в общата всекидневна, където Хиц бе лежал, притиснал носната кърпа на Странд до бузата си. Кърпата още беше на пода, пусната там от лекаря, преди да прегледа раната. Кръвта бе засъхнала вече, придобила тъмно ръждив цвят, а платът се бе вкоравил. Странд се наведе и я вдигна.
После изгаси светлината и тръгна по тъмния коридор към вратата на своето жилище. Спомни си, че Лесли я бе заключила, и затърси ключа в джоба си. Но когато го пъхна в ключалката, видя, че е отключено. Отвори вратата и се вгледа във всекидневната. Всички лампи светеха.
— Лесли! — извика той. — Лесли!
Отиде в спалнята й. И там лампите светеха. Вратата на шкафа й беше широко отворена. Видя, че повечето от дрехите й ги нямаше. Тогава забеляза бележката върху тоалетката й.
Взе я с разтреперана ръка и се втренчи в нея. Почеркът беше нервен, съвсем необичайно за хубавия краснопис на Лесли.
Скъпи — прочете той. — Прости ми. Просто не бих могла да издържа да остана още една нощ тук. Обадих се на Линда и я попитах дали сериозно иска да ме вземе със себе си в Париж. Тя отговори положително и аз й казах, че веднага тръгвам с колата за Ню Йорк и утре ще мога да замина с нея. Не се тревожи за мен, миличък. И моля те, много те моля, пази се. А преди всичко за нищо не се обвинявай. Обичам те с цялото си сърце.
Той остави внимателно бележката на мястото й и я изглади с ръка. После затвори вратата на шкафа, изгаси лампите и отиде в своята стая, съблече се и си легна. Не нагласи будилника. Бабкок ще разбере, че не би могъл да има часове през този ден.
— Разбира се, цялото училище говори за това — казваше Бабкок.
Беше единайсет часът сутринта и двамата с Бабкок отиваха с неговата кола в съда.
Странд се събуди рано, но остана в жилището си, без да, обръща внимание на звънеца за закуска и после за часовете. Опита се да се свърже с Линда, но линията даваше заето всеки път, щом набереше номера, и накрая той се отказа. Лесли не му се обади и Странд изпрати телеграма на Линда с молба да му позвъни. Знаеше, че е глупаво да се безпокои, че Лесли може да е катастрофирала по пътя за града. Ако нещо се беше случило, все някой щеше да се свърже с него. Но той не можеше да се освободи от видението как Лесли, развълнувана и объркана, се отклонява от пътя, блъска се в едно дърво и лежи окървавена в някоя канавка. Позвъни и в кантората на Хейзън, но една секретарка му обясни, че мистър Хейзън е заминал рано сутринта за Вашингтон. Конрой го е закарал до летището, добави секретарката, и не знаела къде може да бъде намерен мистър Хейзън, нито кога ще се върне.
— Естествено — каза Бабкок, като караше бавно и внимателно, — това момче Хиц е разпространило новината още щом е станало тази сутрин. С някои страхотни преувеличения, предполагам, съдейки по онова, което стигна до ушите ми. Освен това се е обадило на баща си и той ми позвъни и се държа… ъъ… доста недвусмислено с мен. Всъщност заяви, че ако съм се опитал да замажа скандала — точно тази дума употреби, скандала, — щял да ме уволни. Заплаши също, че ще съди училището, задето е проявило престъпно нехайство, като е пренебрегнало една явна опасност — това е Ромеро, разбира се, — и заяви, че ще го прати в затвора. И за да се увери, че съм наясно, че не е… особено доволен, ми каза, че ако накараме сина му да отговаря по обвинение за кражба, той щял да ни призове като съответници в наказателно дело за клевета. Семейството им не е от най-любезните.
Бабкок се усмихна тъжно. Лицето му беше посивяло и напрегнато, очите му — зачервени и насълзени. Ръцете му стискаха кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.