— Тази сутрин сте имали доста работа — рече Странд.
— Било е и по-лошо — отвърна Бабкок. — Една сутрин осемдесет момчета се събудиха с повръщане и силна диария. Помислихме, че е коремен тиф. Оказа се, че е от пастите, които ни бяха дали за десерт предната вечер. Съществува теория, че учителите живеят до дълбока старост. — Той се засмя тихо. — Остаряла мъдрост.
— Какво смятате, че трябва да предприемем? — попита Странд.
— Боя се, че първото нещо, което трябва да предприемем, е да изключим Ромеро. Ако не го направим, може би ще изгубим половината си ученици.
Странд кимна.
— Той сам си го докара.
— Все едно, голяма трагедия е — рече Бабкок. — Следващото нещо, което се надявам да направя, е да го спася от затвора по някакъв начин. Ще се опитам да измоля поне да го пуснат условно. Обадих се на училищния адвокат, той вече се е срещнал с Ромеро и ще ни чака в съда. Надявах се да го избегна. Затова се помъчих да се свържа с мистър Хейзън да видя дали не познава някой друг тук. Ако родителите — особено онези като мистър Хиц — научат, че плащаме от училищните средства за защитата на Ромеро… — Той сви рамене и не довърши изречението. — Как понася Лесли всичко това?
Странд очакваше този въпрос, макар да се надяваше, че няма да бъде зададен.
— Боя се, доста зле. Тя се възползва от вашето любезно предложение да си вземе болнични и ще отсъства няколко седмици.
— Замина ли вече? — Веждите на Бабкок се вдигнаха учудено.
— Да.
— Не я упреквам. Ако можех, и аз бих заминал — усмихна се уморено Бабкок.
Той вкара колата на едно място за паркиране пред бялата сграда на съда, украсена с колони и облицовка с дъски. — Хубаво здание — забеляза той, — построено е през 1820 година. Какви ли неволи са шествали по коридорите му.
Адвокатът на училището се казваше Холингсбий. Той ги чакаше пред вратата на съдебната зала. Беше пълен и червендалест, облечен в хубав тъмен костюм. Гласът му съответстваше на външния вид — беше плътен и превзет.
— Скоро ще доведат момчето — каза той, след като бе представен от Бабкок и кимна вежливо на Странд. — Говорих с него и се боя, че си имаме работа с трудно дело. Ромеро изобщо не иска да ни съдейства. Няма да даде показания. Заяви, че няма да си отвори устата. Може би така е по-добре. Но в съда нямало да обясни дори защо е постъпил така, макар че е казал на полицията, че Хиц е откраднал парите му. „Нека направят най-лошото — заяви ми той, — какъв е смисълът да говоря?“ Аз съм бил този, който имал думата в тая работа, и съм могъл да казвам каквото си искам. Изглежда, знае повече за закона, отколкото е полезно за него. Не можели да го принудят да се инкриминира и той нямало да го направи. Съжалява, че изобщо е говорил пред полицията. Държи се враждебно — може би е обяснимо защо, — но с това няма да спечели никакви симпатии в съда. Известни признаци на разкаяние биха му били от полза. — Адвокатът вдигна рамене. — Но това сякаш не е в неговия стил. Казва, че мистър Странд го е видял да тича след Хиц с ножа и че бил признал и пред мистър Странд, и пред полицията, че е използвал ножа срещу Хиц. Всички в съда щели да му се смеят, ако се престорел, че не е намушкал Хиц. Всъщност, ако искате да чуете моето мнение, той се гордее с това и иска всички да разберат, че го е направил. Отказа да сподели защо подозира, че Хиц е крадецът. Винаги бил знаел, че някой ден ще свърши в затвора, имал много приятели, които са били там, и не го било страх. Държането му, трябва да призная, няма да допадне на съдията. Нито на съдебните заседатели, що се отнася до това. Той е над осемнайсет години и ще го съдят като пълнолетен. А и ние пледираме в едно малко градче в Кънетикът, а не в Ню Йорк или в Чикаго, където подобни намушквания с нож, явно без намерение за убийство, се смятат почти за нормална част от ежедневието. Аз ще направя всичко каквото мога, разбира се… — Гласът на адвоката се понижи и стана меланхоличен. — Но не съм настроен особено оптимистично.
— Какво можете да направите? — запита Бабкок.
— Ще използвам произхода на момчето. Израснало в беден квартал, в мизерно разбито семейство и прочие, и прочие. Както обикновено. Провалянето на една обещаваща кариера в момент на емоционално неравновесие, нещо от този род. Не е кой знае какво. Може би съдът ще разреши да пледираме за едно по-леко наказание, дори за условна присъда.
— Ние с какво можем да помогнем? — запита Бабкок.
Адвокатът разтвори безпомощно ръце.