— Да бъдете свидетели и да обрисувате моралния лик на обвиняемия. Кажете всичко, което смятате, че може да бъде от полза. Не забравяйте, че ще говорите под клетва.
Странд знаеше, че каквото и да каже за характера на Ромеро, то няма да е истина. Да спомене ли за откраднатите томове на „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя?“ Не, ако не иска да види момчето в затвора.
Докато стояха там, по коридора се появи Хиц. Голямата превръзка на бузата му придаваше драматичен вид на едната половина от лицето му. Дрехите просто пращяха на него. Странд забеляза, че панталоните му са разкопчани. Хиц погледна тримата мъже с неприязън, но, се спря и ги поздрави.
— Добро утро, мистър Бабкок. — Той пренебрегна демонстративно Странд. — Баща ми каза, че ще се свърже с вас, сър. Успя ли да ви намери?
— Да, успя — отговори Бабкок.
— Той много се разстрои, като му съобщих за случилото се — добави Хиц.
— Така изглеждаше — рече Бабкок. — Е, ще влизаме ли?
— Не си мислете, че ще облекча положението на Ромеро — продължи Хиц. — Или вашето, мистър Странд.
— Благодаря за предупреждението — каза Странд. — Закопчай си панталоните. Нали не искаш да те подведат под отговорност за обида на съда?
Лицето на Хиц почервеня и той още се бореше с ципа, когато влязоха начело със Странд в съдебната зала, където сержант Лиъри чакаше да даде показания. Сред малкото присъстващи Странд забеляза една млада жена, в която позна репортерката на местния вестник — седеше на първия ред с бележник на коленете и молив в ръка. Бабкок също я видя и прошепна:
— Боя се, че новината бързо се е разчула. Тя не е дошла тук, за да гледа как съдията определя глоби за неправилно паркиране.
Ромеро влезе с полицая, който го беше арестувал. Поне не е с белезници, помисли си Странд. Изглеждаше дребен и слаб в тъмния пуловер, който Странд му бе купил от „Брукс Бръдърс“. Той се усмихна, когато минаваше покрай Хиц, и каза „добро утро“ на директора и на Странд. Адвокатът го придружи до масата, поставена пред съдийската скамейка.
Съдията влезе откъм съдийската стая и всички станаха. Викачът обяви откриването на заседанието и присъстващите седнаха, с изключение на Ромеро, неговия защитник и двамата полицаи, които останаха прави пред скамейката.
Областният прокурор прочете обвинението монотонно и провлечено. Ромеро оглеждаше с любопитство залата, сякаш не се интересуваше какво говори той, а беше заинтригуван от старинната й архитектура.
Областният прокурор свърши и съдията попита:
— Какво ще пледира защитникът?
— Невинен, уважаеми господин съдия — отговори бързо, адвокатът.
Ромеро погледна присмехулно съдията. Съдията се взря в него.
— Аз не признавам този съд — заяви Ромеро.
Странд изохка. Телевизията, помисли си той, хилядите часове с адвокатите от телевизията.
Съдията въздъхна.
— Сега няма да се занимаваме с това, мистър Ромеро. Постановявам да останете на разположение на съда за процеса — каза той. — Определям гаранцията да бъде десет хиляди, долара.
Странд чу как Бабкок ахна. Той слушаше само с половин ухо, докато адвокатът спореше за намаляване на сумата, а областният прокурор подчертаваше сериозността на делото и опасността за ищеца, ако ответникът, който бе признал извършеното от него насилие и не показваше, че се разкайва за това, бъде пуснат да се разхожда на свобода.
— Гаранцията остава десет хиляди долара — произнесе се съдията. — Следващото дело, моля.
Репортерката пишеше, без да вдига глава, когато Ромеро, с полицая и адвоката от двете му страни, тръгна по пътеката към изхода. В момента, в който тримата минаваха покрай Хиц, той вдигна средния си пръст с подигравателен и неприличен жест. Ромеро се спря и Странд си помисли за миг, че той ще се нахвърли върху Хиц. Но Ромеро само каза достатъчно високо, че да го чуе цялата зала:
— И твоето време ще дойде, дебелак такъв.
После се остави полицаят да го изведе навън.
— О, боже господи! — въздъхна Бабкок. Той поклати тъжно глава. — Ужасявам се, като си помисля какво ще напише тази млада дама за сутрешния брой на вестника. — Свали очилата си и ги избърса с носната си кърпа, сякаш се опитваше да изтрие това, което бяха видели в съдебната зала. — Е — добави той, — по-добре да се прибираме в училище. — В колата на връщане попита: — Алън, мислиш ли, че мистър Хейзън ще иска да внесе гаранцията?