— Десет хиляди долара? — възкликна Странд. — Не бих се осмелил да правя догадки.
В училището се върнаха по обяд и Странд изпита облекчение, че няма да бъде принуден да вижда никого от учениците или преподавателите, когато Бабкок го свали пред входа на „Молсън Резидънс“. Като слизаше от колата, почувства, че краката му се огъват под него, и се уплаши, че няма да може да стигне до вратата.
— Ако не възразявате — каза той на директора, — бих искал да не се явявам за храна и в клас за ден-два.
— Разбирам — отговори Бабкок. — Ако можех, аз не бих се явявал една година.
— Ще опитам да се свържа с мистър Хейзън. Ако успея, ще ви съобщя какво е казал.
Бабкок кимна и потегли. Странд влезе в пансиона. Мисис Шилър бе коленичила на пода до кофа сапунена вода и с четка търкаше кушетката. Тя се изправи, когато Странд влезе.
— Ама че работа! — Върху пълничкото й майчинско лице, което винаги изглеждаше зачервено, сякаш е стояла пред някаква невидима фурна, бе изписана болка.
— За двайсет години тука никога не се е случвало подобно нещо. — Тя се огледа, като че се страхуваше да не я чуе някой. — Трябва да ви кажа нещо, мистър Странд. Но искам да ми обещаете, че няма да се разчуе.
— За това, което стана снощи ли?
— Да, за снощи.
— Обещавам.
— Може ли да влезем у вас? — Тя говореше шепнешком. — Не съм се качвала горе и някое от момчетата може да е решило да не ходи на обяд, а аз не искам никой да ни чуе.
— Разбира се — отвърна Странд и тръгна пред нея по коридора, отключи вратата и я отвори. Жената влезе след него във всекидневната.
— Мистър Странд — започна тя, — не зная как да ви го кажа, но се боя, че за всичко съм виновна аз.
Беше на границата да се разплаче.
— За какво сте виновна?
— Дето Ромеро намушка онуй момче Хиц.
— Как така? — попита остро Странд.
— Като дойдох снощи, за да ви оправя леглата, беше по време на вечерята и аз си мислех, че всички момчета са вън от пансиона. Чух, че някъде чука радиатор, и се качих да го изключа. Беше в коридора, точно на площадката пред стълбите. Вентилът му се беше нещо повредил и аз се опитвах да го оправя, когато видях едно момче да излиза от стаята на Ромеро. Беше младият мистър Хиц. Попитах го защо не е на вечеря. Отвърна ми, че не бил гладен, бил изял няколко сандвича по пътя на връщане за училище. И си влезе в стаята. Не обърнах внимание. На по-големите момчета им е разрешено да пропускат вечерята в края на празничните дни. Прибрах се у дома, имаме къщичка съвсем близо до училището, с мистър Шилър гледахме телевизия и тъкмо се канехме да си лягаме, когато на вратата се почука. Беше Хесус Ромеро. Трябва да е било след единайсет. Изглеждаше съвсем спокоен. Той винаги е бил спокойно момче, доста зряло за възрастта си, ако ме разбирате какво искам да кажа. Така поне си мислех… преди да се случи всичко това…
Устните й и двойната й брадичка потрепериха.
— Какво искаше?
— Каза, че току-що си бил дошъл. Пътувал през уикенда и изпуснал няколко влака на връщане за Дънбъри. Оплака се, че нещо липсвало от стаята му, някакъв учебник, който му трябвал за първия час сутринта. Не изглеждаше особено развълнуван, макар че аз трябваше да се досетя, че сигурно е нещо важно, за да дойде у нас толкова късно вечерта. Само че след празника, телевизията и всичко останало аз изобщо не мислех… — Тя поклати тъжно глава. — Искаше да разбере дали знам нещо за книгата. Е, мистър Странд… Ако можех да си представя какво е намислил, щях да си мълча до гроб. Но момчетата имат тоя навик да влизат в стаите си и да вземат на заем разни неща… книги, вратовръзки, по някой пуловер… затова му казах, че съм видяла мистър Хиц да излиза от стаята му по време на вечеря. Сега ми иде да си отрежа езика, задето сглупих така.
Тя започна да плаче.
— Не се упреквайте, мисис Шилър — каза Странд.
— Имам слабост към Хесус още от самото начало, мистър Странд. Той се държи така мило и възпитано с мен, толкова е чист, а другите момчета — поне повечето от тях, се отнасят към него като към бездомно куче, и аз мислех, че му помагам по този начин. Той ме попита дали мистър Хиц е носел нещо и аз се опитах да си спомня, но не можах.
— А той как го прие?
— Много спокойно, мистър Странд. Не се издаде, че е намислил нещо лошо. Само ми благодари и се извини, че ни е обезпокоил с мистър Шилър, после си тръгна и аз забравих всичко, докато тая сутрин не чух…