Сълзите вече се стичаха по пълните й бузи.
Странд я прегърна през широките рамене. Усещаше я как трепери.
— Хайде, недейте — рече безпомощно той, — вие не сте виновна.
— Не зная дали Хесус е признал на някого, че аз съм му казала, че мистър Хиц е… — Тя не можа да продължи.
— На никого не е признавал. Нито на мен, нито на мистър Бабкок, нито на полицията, нито на адвоката си, нито пък на някого другиго. Всъщност на мен ми заяви, че е поверително.
— Ако младият мистър Хиц разбере, че аз съм насочила Хесус към него и каже на баща си… На нас с мистър Шилър много ни харесва тук и с мъжа ми ще бъде свършено, ако бащата използва връзките си… той е силен човек, мистър Странд, член е на управителния съвет на настоятелите…
— Сигурен съм, че мистър Бабкок никога няма да позволи да се стигне чак дотам — рече Странд. — Мисля, че няма защо да се безпокоите. Аз нищо няма да кажа, а и младият Ромеро, изглежда, е решил да не намесва името ви, пък и дори да признае какво сте видели, това няма да бъде никакво доказателство в съда…
— Аз не се боя от доказателството. — Тя изтри очи с двете си ръце. — А от мистър Хиц и управителния съвет на настоятелите. Е, стига — опита се да се усмихне жената, — с плач не мога да си взема думите обратно, нали така? — Вдигна престилката и затърка мокрото си лице с подгъва й. — Трябва да се срамувам от себе си. Да го правя на такъв въпрос, когато вие с мисис Странд толкова препатихте, цяло щастие е, че не намушкаха вас, когато сте се спуснали да ги разтървавате. Струва ми се, че сбърках за това момче Ромеро. Вълкът козината си мени, но нрава си не нали?
— Той не е вълк, мисис Шилър — каза Странд.
— Това е преносно, сър — побърза да добави тя. После го погледна внимателно. — Има още нещо.
— Какво?
— Тая сутрин, като чистех кошчето за боклук в сутерена — продължи тя, — намерих едни писма. С момичешки почерк. Вече чух Хиц да разправя, че Ромеро го обвинявал, задето му откраднал някакви писма, та аз ги разгледах. Бяха адресирани до Хесус Ромеро. Любовни писма, много искрени и доста подробни, направо е неудобно да ги четеш, ако позволите, мистър Странд. Момичетата в днешно време употребяват такива думи, каквито на нас и през ум не са ни минавали като млади. Има нещо, което вие трябва да знаете… — Тя се поколеба, като че вземаше някакво решение, погледна смутено Странд и продължи: — Бяха подписани „Каролайн“. Разбира се, в днешно време има много момичета с това име, то е доста разпространено, но знам, че и дъщеря ви се казва Каролайн.
— Какво направихте с тях? С писмата?
— Хвърлих ги в пещта за изгаряне на смет, мистър Странд — отговори мисис Шилър. — Помислих си, че нито вие, нито мисис Странд ще искате да ги прочетете.
— Благодаря ви. Постъпили сте разумно. Има ли нещо друго, което бихте желали да ми кажете?
Мисис Шилър поклати глава.
— Само предайте на Хесус, че съм му благодарна, дето не е набъркал името ми в тая история.
— Ще му кажа.
— Виждам, че мисис Странд е заминала — добави мисис Шилър. — Багажа й го няма в апартамента. Бих могла да ви стъкмя нещичко за хапване…
— Много сте мила. Но не е нужно. Мога и сам да се погрижа.
— Ако промените намерението си, само ми се обадете — каза мисис Шилър. — А сега по-добре да продължа работата си и да видя дали ще мога да изчистя кръвта от кушетката.
Тя се поклони леко с пълното си тяло, нагласи престилката и излезе.
За пръв път, откакто бе прочел бележката на тоалетката в спалнята, Странд се зарадва, че Лесли я няма.
4
Събуди го звънът на телефона. Беше полегнал да си подремне с дрехите веднага след разговора с мисис Шилър. Като стана от леглото и тръгна схванат към всекидневната, видя, че вече се е стъмнило. Беше проспал следобеда, потънал в объркани и страшни сънища. Заопипва в тъмното за телефона. Беше Лесли.
— Как си, мили? Как се нещата там?
Звучеше спокойно и нормално.
— Толкова добре, колкото може да се очаква — отвърна той. — Ти как си? Опитах се да ти позвъня сутринта.
— Трябваше да купим някои неща в последния момент преди пътуването. Целия ден бяхме навън. Утре тръгваме от летище „Кенеди“ — Тя замълча. Чу я как си пое дълбоко дъх. — Ако, разбира се, не искаш да се върна в училището.
— Не, скъпа — отвърна той. — Ще се върнеш, когато всичко тук мине.