— Лошо ли е?
— Ами… объркано е.
— Ромеро там ли е? Имам предвид в пансиона.
— В затвора е.
— Това е добре. Поне засега. Не искам да съм отмъстителна, но не бих желала да се разхожда из пансиона в това състояние.
— Съдията определи десет хиляди долара гаранция.
— Това много ли е?
— Да, ако ги нямаш. Ще ти пиша за всичко. Къде ще отседнеш в Париж?
— В „Плаза Атене“. Галерията е направила резервациите. Линда е решила, че ще пътуваме стилно. — Тя се засмя малко нервно. После пак стана сериозна. — Говори ли с Ръсел?
— Не успях да се свържа.
— Мислиш ли, че той ще даде парите?
— Предполагам. Няма начин да не се чувства отговорен.
— Надявам се, че ти не се чувстваш така.
— Чувствам се вцепенен — отвърна той. — Впрочем колко е часът? Заспал съм веднага след обяда. Миналата нощ беше доста уморителна. Сигурно щях да откарам чак до сутринта, ако не се беше обадила.
— Шест и нещо. Извинявай, че те събудих. Мили, сигурен ли си, че не искаш да се кача на колата и да се върна?
— Сигурен съм — отговори той. — Съмнявам се, че ще бъда добра компания през следващите няколко седмици. Остани толкова, колкото искаш.
— Да можех да ти помогна с нещо.
— Като знам, че си вън от тази работа и прекарваш добре, това ще ми помогне повече от всичко.
— Ако говориш така, боя се, че няма да издържа и ще се разплача — рече Лесли. — Ти си най-добрият човек на света, Алън, и всички се възползват от това. Включително и аз. Най-много от всички.
— Глупости — каза рязко Странд. — Как е Линда?
— Цвърчи. Знаеш какво изпитва към Франция. Може би има любовник, скрит в някоя крива уличка.
— Предай й моите поздрави. И приятно прекарване и на двете.
— Какво искаш да ти донеса от Париж?
— Себе си.
Лесли се засмя, тих, сгряващ звук от стотици километри разстояние.
— Знаех си, че това ще кажеш. Затова те попитах. Je t’embrasse91. Упражнявам френския си.
— Обичам те. Не го забравяй на нито един език.
— Няма — прошепна Лесли. — Лека нощ.
— Лека нощ, любима.
Странд остави слушалката, успокоен, че всичко е наред, поне при Лесли. Запали лампите, после се върна при телефона и се замисли. Дали да се обади на Хейзън? Той се наведе да вдигне слушалката, но после отпусна ръка. Чувстваше се прекалено уморен, за да отговаря на въпросите, които беше сигурен, че Хейзън ще му зададе. Знаеше, че трябва да отиде в общата всекидневна, да види какво правят момчетата и да отговори и на техните въпроси, но реши да го отложи за сутринта. Ако видеше отново Хиц, имаше чувството, че най-накрая ще го удари.
Чу звъна на камбаната за вечеря и изведнъж се сети, че цял ден не е ял нищо.
Отиде в кухнята и погледна в хладилника. В него нямаше кой знае какво, само малко яйца, пушена сланина и половин кутия мляко. Но трябваше да се задоволи с това. Да вечеря на една маса с момчетата в претъпканата трапезария, би било непоносимо мъчение, което трябваше да бъде избегнато, дори това да означаваше, че ще си легне гладен. А и не беше в състояние да бие път чак до града, където някой от присъстващите в съда сутринта би могъл да го познае. Той пържеше сланината, когато телефонът отново иззвъня. Свали тигана от огъня и се затътри към всекидневната, за да се обади.
— Алън?
Беше Хейзън.
— Да, Ръсел. Как си?
— Току-що се прибрах от Вашингтон и ми казаха, че сутринта си ме търсил.
— Прав ли стоиш, Ръсел?
— Да, прав съм. Защо питаш?
— Защото историята е дълга и заплетена и по-добре да се настаниш удобно, преди да я чуеш.
— Какво се е случило? Изглеждаш разтревожен. Лесли добре ли е?
— Идеално. Тя е при Линда. Реши, че все пак иска да замине за Париж — каза Странд. — Става дума за Ромеро. Седна ли вече?
— Да.
— Тъкмо, се прибирахме от Ню Йорк — бяхме точно пред къщи, когато през вратата притичаха две момчета — започна Странд, — едното гонеше другото. Това, което гонеше, беше Ромеро и имаше нож в ръката си…
— Проклет глупак! — възкликна Хейзън. — Току-виж, го изхвърлили от училище.
— А другото момче беше младият Хиц…
— Боже господи — рече Хейзън. — Надявам се никога повече да не чувам това име до края на живота си…