— Ще го чуваш, Ръсел, ще го чуваш…
— Баща му е дал допълнително някои нови ужасни подробности на Министерството на правосъдието и затова трябваше да ходя до Вашингтон. Но разкажи ми цялата история. Не пропускай нищо.
Когато Странд му съобщи за триста седемдесетте и пет долара, откраднати от кутията на Ромеро в стаята му, Хейзън избухна:
— Триста седемдесет и пет долара! Откъде, по дяволите, е взел триста седемдесет и пет долара?
— Хиц твърди, че е организирал игра на зарове в стаята си няколко вечери седмично, след като се изгасят лампите.
— И ти не си знаел нищо? — попита невярващ Хейзън.
— Абсолютно нищо.
— Какво става в това училище, дявол да го вземе?
— Мисля, че каквото обикновено.
— Давай нататък — процеди ледено Хейзън. Той отново го прекъсна, когато Странд му предаде думите на Ромеро, който имал основание да мисли, че Хиц му е взел парите. — Какво основание? — запита Хейзън.
— Не иска да каже. Било поверително.
— Поверително — изсумтя Хейзън. — Ако аз бях там, нямаше да е чак толкова поверително, бъди сигурен! Дори и пет минути. Имаш ли някакви улики?
Странд се сети за умоляващия, задавен от сълзи глас на мисис Шилър.
— Никакви — отговори.
Не спомена как е намерила писмата. Ако Хейзън има желание, нека да дойде в училището и да се помъчи да сломи мисис Шилър или Ромеро, но няма да получи никаква помощ от него самия.
— Да продължавам ли по-нататък?
— Извинявай — рече Хейзън. — Ще се опитам да не те прекъсвам повече.
След още петнайсет минути Странд стигна до последната сцена в съда и до отказа на Ромеро да даде показания в своя собствена защита.
— Училищният адвокат, някой си мистър Холингсбий, го убеждаваше — продължи Странд. — Но той стоеше като истукан и не желаеше да промени решението си. Каза на съдията, че не признава юрисдикцията на съда.
— Мистър Холингсбий сигурно е страхотен адвокат — подхвърли иронично Хейзън, — щом не е в състояние да разубеди едно осемнайсетгодишно хлапе да не се прави на глупак. Нищо чудно, че не може да се измъкне от това забутано градче. Къде е сега Ромеро?
— В затвора — отвърна Странд. — Гаранцията е десет хиляди долара.
Той чу как в другия край на жицата Хейзън си пое шумно дъх.
— Дяволски много е — рече Хейзън. — Но ако аз бях на мястото на съдията, щях да я определя на двайсет. Това хлапе заслужава да получи най-тежкото наказание дори само за неблагодарността си. Страшно ми е неприятно да ти го кажа, но се боя, че си се отнесъл малко нехайно към дисциплината на момчето или поне е трябвало да гледаш да не се докопа до някакво оръжие.
— Сигурен съм, че си прав — отвърна Странд, без да показва, че е обиден от упрека и от тона, с който му е отправен. — Бил съм нехаен за много неща и несъмнено тепърва ще проявявам нехайство за безброй други. Но май е прекалено да наричаш едно джобно ножче оръжие. Както и да е, това е минало. В момента момчето, което изтръгнахме от неговата среда и доведохме тук…
— С най-добри намерения — обади се високо Хейзън.
— С най-добри намерения — съгласи се Странд. — Но сега той е зад решетките, без да има семейство, към което да се обърне за помощ, и ако някой по-милосърден човек… — той знаеше, че това няма да се хареса на Хейзън, но продължи — който има възможност да събере десет хиляди долара, не дойде да го измъкне, то ще остане там до процеса, а той може да се проведе едва след няколко месеца и тогава…
— Алън, да не би да предлагаш аз да дам парите? — Хейзън беше вече наистина ядосан.
— Не е моя работа да предлагам каквото и да било.
— Мъдро — рече Хейзън, — защото това би означавало, че искаш да постъпя като пълен глупак. Ако ти имаше тези пари, щеше ли да го направиш?
— Да.
Изненада се, че го каза. Сънят беше изличил яда му и единственото, което си спомняше, бе как полицаят отвежда дребния и беззащитен Ромеро по пътеката в съдебната зала.
— В такъв случай по-добре е, че си беден, иначе ще те ограбят до шушка още преди да е изсъхнало мастилото върху разписката ти за дългове. Аз работя в света на бизнеса от двайсет и три годишна възраст и съм разбрал едно нещо: че всеки, който хвърля пари на вятъра, е глупак.
— Ръсел — каза Странд, — не ми е приятно да те моля, но бих искал да ми дадеш тези пари на заем. Разбирам защо смяташ, че не е твоя работа. Ако не беше заради мен, ти никога нямаше и да знаеш дори за съществуването на Ромеро. Ако на някого му е тежко, това съм аз. Яд ме е не по-малко от теб, но въпреки това се чувствам отговорен. Все ще ти върна парите по някакъв начин. Сега можем да пестим повече отпреди, а и родителите на Лесли сигурно ще помогнат малко, пък и Джими има добра работа…