— Като приятел, Алън — рече Хейзън, — ще трябва да ти откажа. Знаеш ли какво ще направи този жалък нещастник, ако го пуснат — просто ще офейка. И никога няма да видиш нито него, нито парите си. И полицията не може да го открие. Ще изчезне в гетото яко дим и поне един милион негови съграждани ще бъдат готови да се закълнат, че никога не са го и познавали дори.
— Все пак ще опитам — каза тихо Странд.
— Не и с моите пари. А надявам се, не и с твоите. Струва ми се, че този разговор продължи достатъчно дълго.
— И аз така мисля, Ръсел. Лека нощ.
Изглежда, Хейзън тръшна слушалката в другия край на жицата.
Едно поне е сигурно, мислеше си Странд, като влезе в кухнята, тази Коледа няма да се ходи в Хамптънс, Той отново сложи пушената сланина на огъня и чукна две яйца в друг тиган. Утре ще помоли мисис Шилър да му напазарува. Не знаеше кога Бабкок ще поиска от него да поеме обичайните си задължения, които включваха вечерята в трапезарията с момчетата, зачислени към неговата маса, но беше сигурен, че не бърза да се върне към установения ред и че няма да го направи доброволно. А независимо какво още можеше да се случи, той все пак трябваше да яде.
След като хапна, все още беше гладен и за миг му хрумна да се качи в стаята на Ролинс и Ромеро и да нападне Ролинсовата кутия с бисквити, но после си помисли, че напоследък имаше достатъчно престъпления, които стигаха за цяла година.
Той четеше във всекидневната, когато на вратата плахо се почука. Отвори и видя на прага Ролинс, облечен със сако и вратовръзка на мускулестия врат, които бяха задължителни за вечерята в училище, условие, което Странд одобряваше напълно, дразнейки се от години от небрежното облекло на сина си. Черното, изваяно атлетическо лице, което винаги изглеждаше прекалено дребно за масивните рамене и мускулестия врат, беше сериозно.
— Не бих искал да ви безпокоя, мистър Странд — каза той с тих глас, — но ако може, да поговорим за малко…
— Влез, влез… — покани го Странд.
Ролинс седна на един стол срещу Странд и подгъна под себе си дългите си мускулести крака.
— Дошъл съм заради Ромеро. — Огромното момче сякаш с мъка изговаряше думите. — Постъпил е глупаво, ако ме беше събудил, аз щях да се заема с тази работа и нямаше да се стигне до нараняване. Познавам Хиц и ако го бях сплашил малко, това щеше да оправи нещата така, че всички да са доволни без никакви ножове. Е, може би нямаше да мине без една-две плесници, но за сбиване не пращат в затвора, нито изключват, нито пък нещо подобно. Но аз познавам Ромеро и той е добър човек, мистър Странд, каквото и да е направил, не заслужава затвор. Ходих да го видя, но ми казаха, че е разрешено само за близки. А аз всъщност съм единственият истински близък човек, който има това момче, като знам какво ми е разправял за майка си и баща си, за сестрите и братята си, те не заслужават дори да им се обадиш по телефона, с удоволствие биха го оставили да изгние, докато остарее и побелее. Вие сте умен човек, мистър Странд, и знаете какво ще направи затворът от момче като Ромеро. Когато излезе, ще остане на улицата до края на живота си и тогава няма да се задоволява само с ножове, като се има предвид къде е живял, а ще носи пистолет на колана си и бог знае каква „трева“ в джоба си и полицаите ще го познават по-добре и от родните си майки… На вас ви е известно не по-зле, отколкото на мен, че затворите не създават граждани, а престъпници. В това момче има твърде добри неща, за да го превърнем в престъпник, мистър Странд…
Той молеше горещо, като говореше бавно и тържествено, с дълбока нотка на отчаяние в гласа.
— Съгласен съм с теб, Ролинс — рече Странд. — Когато се случи, първо се ядосах, страшно се ядосах…
— Той знае колко много сте направили за него, мистър Странд — додаде Ролинс. — Сто пъти ми го е повтарял, макар да ми е известно, че на вас не го е казвал. Той не е от тия, дето обичат да благодарят. Просто противоречи на характера му. Мисля, че сте се досещали.
— Да — отвърна сухо Странд.
— Но въпреки това ви беше благодарен. Много благодарен.
— По доста странен начин го показва.
— Хиц е налетял на бой. Той е над сто килограма. Не казвам, че одобрявам ножовете, но Ромеро… така, както е израснал, и там, където е израснал, и всичко, което е трябвало да прави, за да не го хвърлят от някой покрив или да не бъде намерен мъртъв в реката, той е… ъъ… неговата нравствена система се различава от на другите момчета. Убеден съм, че дълбоко в себе си ще можете да му простите.