— Не е важно дали аз ще му простя, или не, Ролинс — каза кротко Странд. — А дали директорът, катедрата, бащата на Хиц, самият Хиц и най-накрая управителният съвет на настоятелите ще му простят.
— Ех, да му се не види — възкликна Ролинс, — естествено, веднага изваждат тежката артилерия, щом някой такъв като него загази.
— Боя се, че точно това се очаква. Аз почти нищо не мога да направя.
— Чух, че са определили гаранцията на десет хиляди долара.
Странд кимна.
— Добре са го подредили, нали? — Ролинс поклати глава.
— Съдията беше възрастен човек. — Странд не знаеше защо каза това.
— Едно нещо е трябвало да научи — да стои настрана от съда на белите.
За пръв път Ролинс даде израз на горчивината си.
— Според мен в случая това не би имало никакво значение.
— Вие така си мислите. — Устните на Ролинс се изкривиха в насмешка. — Ние с него не четем същите книги като вие.
Странд забеляза, че той бе започнал да се изразява все по-неправилно, като че ли напрежението в момента беше изличило образованието му и извадило на повърхността един по-примитивен начин на говорене.
— Както вече казах, бих искал да помогна, но… — Странд вдигна рамене.
— Разбирам — рече бързо Ролинс. — Няма начин да ви се намират десет хиляди долара подръка.
Странд се въздържа да не се усмихне на предположението на Ролинс, че всички учители са бедни.
— Да, наистина нямам.
— Мислех си… дали мистър Хейзън… — подхвърли Ролинс и погледна из косо Странд, като произнесе пробно името — изглежда симпатичен човек, доколкото съм го виждал, а и това, което е казвал Ромеро. Пък с този голям мерцедес, шофьор и така нататък…
— Ролинс — прекъсна го Странд, като си мислеше, че в момента, независимо как иначе би нарекъл Ръсел Хейзън, едва ли би употребил думата „симпатичен“, — ако Ромеро сподели с теб, че храни някакви надежди в тази насока, кажи му да си ги избие от главата.
Ролинс се намръщи и бръчките по челото му се задълбочиха.
— Искате да кажете, че сте го обсъждали с мистър Хейзън и той ви е отказал.
— Точно така.
— Е, тогава… — Ролинс стана — няма смисъл да говорим повече. Трябва да потърсим някъде другаде. — Той закрачи напред-назад, старите дъски се разскърцаха под тежестта му. — Ще имате ли нещо против да отсъствам утре? Във вторник програмата ни е лека, а аз съм добре по всички предмети. Щеше да е друго, ако футболният сезон още не беше свършил. Треньорът не те освобождава от тренировка дори да имаш жестока пневмония или четирийсет градуса температура. С уроците е по-различно… — Той се ухили и изведнъж започна да изглежда с пет години по-млад, отколкото когато влезе в стаята. — Аз не съм от тези, без които не може в клас.
— Мога ли да знам какво очакваш да направиш за един ден?
Изражението на Ролинс се промени. Лицето му стана непроницаемо.
— Мисля да прескоча до родния си град Уотърбъри и да се позавъртя наоколо. Познавам някои хора, които имат опит в подобни неща.
— Не искам да се забъркваш в нови каши — рече Странд. — И без това доста си загазил — нали се разбра, че игрите на зарове са ставали и в твоята стая.
— Мистър Странд, все едно бълха ме е ухапала — отвърна Ролинс. — В това училище се играе на зарове още от деня на откриването му. Най-много да ме пратят в кухнята да мия чиниите една седмица, а може и нищо да не ми направят. Да разчитам ли за утре?
— Ще кажа на директора, че съм те пуснал.
Ролинс му подаде ръка и Странд я стисна.
— Мистър Странд, това място има нужда от повече хора като вас, честна дума. Не съм го казвал на никой учител досега, но във вашите часове ми е приятно и би било чиста лъжа да твърдя, че не научавам в тях нещо, което смятам, че е много важно за мен. Много по-важно от посрещането и отнемането на топката, можете да предадете на треньора, че това са мои думи.
— Ще го кажа на училищното настоятелство следващия път, когато решат да ме повишат.
— Непременно — додаде Ролинс. — Предайте им, че Ролинс е казал така. А ако видите Ромеро, предайте му, че има приятели. Сега по-добре да ви оставя. И без това ви отнех достатъчно време. И не се безпокойте, докато вие сте тук, в този пансион няма да се играе повече, на зарове.