— Как мислите, че ще реагира на това?
— Ще се изсмее. Дали ще издържи тези изпити, или не, за него няма голямо значение. Не може да продължи в колеж и от това лято ще трябва или да си търси работа като мияч на съдове, или да краде по улиците, какво го интересуват изпитите?
— Жалко е, нали? — рече замислено Хейзън.
— Така е днес — отвърна Странд.
— Колко ще пишете на есето?
— Отличен.
— Вие явно не сте като другите учители.
— Той не е като другите момчета. В една писмена работа твърдеше, че начинът, по който му преподавали история, бил тъп. Думата е негова. Тъп. Пишеше, че причината и следствието в историческите събития били измислени само за да улеснят историците да опаковат миналото в спретнати фалшиви пакетчета. Попрочел е нещичко и от точните науки, от физиката например, и се е хванал за теорията на случайността — предполагам, че сте чели за нея?
— Малко — кимна Хейзън.
— Та според него тя означава, че нищо не е било и не е неизбежно — всичко е случайно — случайните сблъсъци на частиците и в икономиката, и в политиката, както и в природата, и в лабораторията. Според тази теория, казва той, индустриалната революция можеше и никога да не настъпи, ако случайно не се бяха родили десет човека; Втората световна война нямаше да избухне, ако Хитлер е бил убит на Западния фронт през 1917 година; Гражданската война щеше да, бъде избегната, ако Линкълн бе решил да си остане адвокат в Спрингфийлд…
— И колко му писахте за това доста неортодоксално философстване? — запита Хейзън.
— Отличен — засмя се Странд. — Може би, защото толкова се различаваше от другите работи. Пък и може да пише грамотно.
— Смятате ли, че би искал да постъпи в колеж, ако има възможност?
— Не. Той сподели с мен, че образованието също било тъпо. Въпреки това от време на време такива момчета те карат да чувстваш, че все пак трудът ти не отива на вятъра.
— Да, разбирам. — Той свали за малко студения компрес от бузата си, погледна го замислено и пак го сложи. — Струва ми се, че от мое време насам образованието се е променило — цялото образование.
— Вие къде сте учили? — попита Странд. Като глава на семейството не можеше да позволи на Хейзън само той да задава въпроси.
— Където обикновено — хладно отвърна Хейзън. — Йейл, Харвардския юридически факултет. По стъпките на моя благочестив баща. Той не беше чувал за случайността.
— Управляващата класа — обади се Джими. — Люлката на нашето правителство. Гробът на Америка.
— Джими — сряза го Лесли. — Не ставай груб само за да шокираш хората.
— Може би Джими е по-прав, отколкото изглежда, мисис Странд — каза Хейзън.
Не е чак толкова сигурен в себе си, колкото си въобразява, мина през ума на Странд. Като се замислиш, няма вид на човек, който спи спокойно нощем. И това не е само заради превръзката на главата му.
На вратата се позвъни и Джими отиде да отвори.
— Сигурно е доктор Принз — предположи Лесли.
— Изглежда, имате изключителен лекар — изуми се Хейзън. — Да прави домашни посещения в днешно време, и то когато хората вечерят.
— Той е мой стар съученик от Сити Коледж — обясни Странд.
— Аз имам няколко стари съученици, които станаха лекари — продължи Хейзън: — Но когато съм болен, или аз ходя в кабинетите им, или те ме изпращат в болница.
Доктор Принз влезе припряно. Беше дребен, слаб човек, който носеше очила с дебели стъкла и имаше измъчен вид. Той свиреше не много лошо на цигулка и три-четири пъти през годината в дома му се провеждаха музикални вечери, когато двамата с Лесли свиреха трио с още един лекар, влюбен в музиката.
— Здрасти, Алън, здравей, Лесли — поздрави той. — Сега пък каква сте я забъркали?
— Мистър Хейзън е бил нападнат — отговори Странд. — Лесли му оказа първа помощ.
— Това е то — Ню Йорк! — Принз тихичко изсумтя. — Мистър Хейзън, бихте ли дошли е мен в банята? Мисля, че ще ни е нужна по-силна светлина.