Мисис Шилър бе стъкнала огъня в камината. Странд драсна клечка кибрит под смачкания вестник и се загледа в пламъците, които започнаха постепенно да ближат подпалките. Постопли ръцете си няколко минути, преди да отиде до масата пред прозореца, където Хейзън вече се беше настанил. В здрача навън прехвърчаше снежец и чертаеше зимни рисунки върху полузаледените прозорци. Профилът на Хейзън се отразяваше в стъклото и двата образа, истинският и отразеният, създаваха странно двойно впечатление. Неговото лице беше спокойно и приветливо, отражението сякаш бе изсечено върху метал — сурово и студено, като главата на някой император върху монета, могъщ владетел, незнаещ пощада.
Странд седна на масата срещу него и Хейзън го погледна замислено.
— Алън — тихо рече той, — дойдох да ти поискам прошка. Не само за това, което ти наговорих по телефона. А и за отношението ми към Ромеро. Имах достатъчно време да премисля всичко и да разбера каква отговорност нося. Днес ходих в Хартфорд, говорих със съдията и научих, че Ролинс е дал гаранция за него. Откъде е взел парите, си остава загадка за мен, но няма значение. Съдията каза, че ги е намерил за един ден. Повярвай ми, засрамих се пред този суров възрастен човек. Обещах му, че ще взема специално отношение по делото и ще дойда в съда лично да се занимая с него. Разправих му как съм се запознал с Ромеро чрез теб и какво мислим двамата за неговите способности и за необичайния му произход. Независимо от вида си съдията не е чудовище, помни баща ми от времето, когато самият той е бил начинаещ адвокат. Съгласи се да отмени гаранцията и да освободи момчето по мое поръчителство.
Хейзън се усмихна мрачно.
— Предполагам, че не беше чел „Ню Йорк Таймс“ този ден. Постави някои условия, разбира се. Ромеро трябва всяка седмица да ходи в болницата за психологически тестове и лечение. Вече съобщиха това на Холингсбий и утре той ще прибере парите на Ролинс.
Две хиляди долара обратно в банката, помисли си Странд. Значи ще има подаръци за Коледа.
— Ръсел — каза той, — нямаш представа колко се радвам. Не само за теб… и за теб, разбира се… но и за себе си също.
Хейзън изглеждаше малко смутен. Той отпи от уискито си.
— Не го правя, защото съм светец, Алън — рече той. — Хиц и сие ще се потръшкат няколко дни. А това съвсем няма да ми бъде неприятно. Кажи ми, сега, когато изглежда, че момчето може би ще го пуснат, какво е това поверително нещо, което ми спомена, че ти е съобщил? Защо Ромеро мисли, че Хиц е взел парите и писмата?
— Той не ми каза.
Подпитващият тон на адвоката се върна в гласа на Хейзън.
— А кой?
— Обещах да не издавам.
— Обещанията — Хейзън сбърчи нос от отвращение — са истинска напаст в живота на адвоката. Някой намерил ли е писмата?
— Не — излъга Странд.
— Какво може да е имало в писмата на едно хлапе, което да е толкова дяволски важно?
— Спомни си, когато си бил на осемнайсет години, Ръсел.
— Баща ми четеше всички мои писма, докато станах студент.
— Ромеро дори не знае дали баща му е жив, или не.
— Дано съдията не стане наопаки от леглото в деня на делото — рече Хейзън, — иначе психиатърът ще трябва да установи, че Ромеро е най-смахнатото момче в Кънетикът, но в същото време безобидно като охлюв, ако не иска да лежи в затвора. Съдията беше сговорчив днес, но ако прокурорът го натисне, не се знае… Професионалната учтивост е едно нещо, законът — друго. Е, добре… — въздъхна той — направих всичко, каквото можах. Поне довечера ще мога да си легна с чиста съвест. Никак не ми беше лесно тези дни.
— За никого не беше лесно — напомни му Странд.
Хейзън се засмя.
— Егоизмът не е единственият ми недостатък.
— Не, наистина.
Усмивката върху лицето на Хейзън стана малко пресилена. Той отново погледна вглъбено към Странд.
— Какво всъщност мислиш за мен, Алън?
— Много неща. Естествено, ти си безумно щедър и услужлив към всички ни. Предполагам, няма да се изненадаш, че изпитвам смесени чувства — благодарност и… — той се поколеба — яд.
— Глупости — възрази Хейзън, — ти не си такъв човек.
— Всички сме такива — отговори тихо Странд.
— Господи, та в повечето случаи съм давал само пари. А аз плюя на парите.