— Ти можеш да го кажеш. Аз не.
— Дай да забравим за благодарността и яда, и всички тия глупости. Какво друго мислиш за мен?
— Че си нещастен човек.
Хейзън кимна мрачно.
— Не е лъжа. Кой не е нещастен в днешно време? Ти не си ли?
Тонът му беше предизвикателен.
— И да, и не.
Странд осъзна, че Хейзън говори сериозно, и реши, че и той трябва да му отвърне по същия начин.
— Като си правя равносметка, считам, че щастливите дни в живота ми са повече от нещастните. Нямам същото чувство за теб обаче.
— И си прав. Ей богу, прав си! — Хейзън допи питието си, сякаш за да измие от устата си думите, които току-що бе изрекъл. — Разговорът ни е тъкмо подходящ за тази студена зимна вечер, нали? Имаш ли нещо против да си налея още една чаша?
— Моля ти се.
Странд наблюдаваше едрия мъж, който стана от стола си и отиде при бутилките, каната с вода и леда. Бившият хокеист още си личеше — широкоплещест, мъжествен, със смътно заплашителен вид, готов да приема удари, и да им отвръща. Той си приготви питието и се върна на масата.
— А ти? В този миг? Щастлив ли си сега?
— Обикновено не си задавам този въпрос.
— Задай си го де. Заради едно време. — Хейзън, изглежда, се присмиваше.
— Ами, първо на първо, радвам се, че дойде. Струваше ми се, че приятелството ни е започнало да се подкопава, и това никак не ми беше приятно — отвърна Странд, като говореше бавно. — Мисля, че сега се е възстановило, и ми е по-добре. Колкото за другото… — Той вдигна рамене. — Когато Лесли я няма, много ми липсва. Още не съм се примирил с отсъствието на децата и те също ми липсват. Това, което се случи в училище, е неприятно и аз все още не се чувствам съвсем на мястото си тук, но ми се иска да вярвам, че с, времето всичко ще се оправи. Работата е лека и в по-голямата си част благодарна. Хората са… ъъъ… любезни и услужливи. За в бъдеще, да, очаквам да бъда щастлив, доста щастлив.
— За в бъдеще — иронично изпухтя Хейзън. — Бъдещето ще бъде ужасно кошмарно. Както е тръгнало по света.
— Нямах предвид света. Аз мога да бъда песимист по отношение на света и егоистично оптимистичен спрямо себе си. Открих, че когато човек се върне почти от прага на смъртта и започне отново да води, така да се каже, нормалния живот, оптимизмът е едва ли не механична реакция.
Хейзън се върна с чашата си и отново седна на масата. Погледна през прозореца.
— Отвратителна вечер — забеляза той. — Нищо чудно, че цялата страна отива на юг. Понякога си мисля, че всички градове на североизток, Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, след петдесет години ще запустеят. Може би няма да е чак толкова лошо. Окей, Полиана98… — За момент в гласа му прозвучаха същите нотки, както когато се разкрещя на Странд по телефона. — Всичко било розово, казва мистър Странд. Новината на века. Значи нищо друго не те тревожи?
— Разбира се, че не е съвсем така.
Странд си спомни за бягството на Лесли от Дънбъри посред нощ, за писмата, подписани от Каролайн и изгорени в пещта за смет в сутерена, за Елинор, която води мъжа си за носа в Джорджия и настройва хората от града срещу себе си, за Джими, който на деветнайсет години има връзка с някаква певица почти два пъти по-възрастна от него, сменила вече двама или трима съпрузи, за собственото си принудително ергенство.
— Разбира се, че не е така — повтори той. — Семейни работи. Най-обикновени. — Знаеше, че това не е истина. — Но бих предпочел да не говоря какви са, още по-малко да мисля за тях. И бездруго сънищата ми ги напомнят, така че това стига.
Хейзън кимна — главата му приличаше на тежко, разбалансирано махало.
— Кажи ми — рече изведнъж той, — мислил ли си някога за самоубийство?
— Като всеки.
— Като всеки. — Главата му отново тежко се поклати и кимна. — По дяволите, този разговор е противен. От питието е. Не е обичайно за мен. Обикновено като пия, ми става хубаво.
Странд си спомни нелепата сцена първата вечер в Хамптънс, когато Хейзън се върна пиян късно през нощта и започна да ръмжи, да вика и ругае професията си, семейството си и целия свят. Чудеше се как един обикновено толкова интелигентен човек може да има такава погрешна представа за себе си.
— Както и да е — рече Хейзън с явно усилие да изглежда жизнерадостен, — дамите ги няма да ни видят как се правим на самосъжаляващи се идиоти. Говорих с Линда в Париж. Прекарвали чудесно. Много се зарадваха, че празнуването на Коледа в Хамптънс е сигурно.
98
Героиня в романите на американската писателка Елинор Х. Портър (1868–1920) — нарицателно за прекалено оптимистичен човек, който винаги вижда нещата в най-добрата светлина. — Б.пр.