— Наистина ли? — запита изненадан Странд.
— Май забравих да ти кажа. Можеш ли да извикаш и децата?
— Още не съм ги питал. — Той не спомена на Хейзън, че след техния спор беше решил да не ходи. — Сигурен ли си, че Лесли няма други планове?
— Линда я попита — тя беше в стаята, когато се обадих, и чух да казва, че идеята е чудесна.
— Ще се свържа с останалите от семейството.
Перспективата да се махне за десет дни от училището, от трудно поносимото присъствие на четиристотинте момчета, когато иска да бъде сам с Лесли на тихия плаж край бреговете на Атлантика, повиши настроението му.
— Сигурен съм, че ще прекараме великолепно — усмихна се той. — Виждаш ли какво означава да можеш да бъдеш песимист по отношение бъдещето на света и в същото време да си оптимист спрямо своето собствено? Поне за десет дни. Само не ни давай да гледаме телевизионните новини и да четем „Таймс“ и ще се чувстваме в рая.
На вратата се позвъни и Хейзън погледна часовника си.
— Сигурно е Конрой. Пратих го в трапезарията на топло, докато се видя с теб. Дълъг път ни чака обратно до града в това време. Благодаря за почерпката.
Когато се здрависваха, той задържа малко ръката на Странд.
— Радвам се, че дойдох. Твърде стар съм, за да превръщам приятелите си във врагове.
— Аз не съм бил твой враг, Ръсел.
— А е трябвало да бъдеш, по дяволите. — Хейзън се засмя и излезе.
Странд седна на масата, усещайки как чашата с уиски се изпотява в ръката му и погледна към сгъстяващия се сняг през ледените рисунки по стъклата на прозорците. Помисли си за големите градове на север, за които бе споменал Хейзън полу на шега, как ветровете плячкосват улиците от бетон и стъкло и населението бяга. В тази първа зима от своята неизбежна и корабокрушенска старост и той копнееше за юга.
На другия ден, когато се прибра вкъщи след последния си час, го чакаха три писма. Мисис Шилър бе оставила пощата му на спретната купчина върху масата зад дивана във всекидневната. През целия ден вилнееше буря. Когато минаваше по пътеката през двора, в обувките и във врата му бе влязъл сняг, затова, преди да отвори писмата, той си свали палтото, обувките и чорапите, подсуши си краката, обу чехли и смени ризата си. Вече се беше измокрил веднъж през този ден, след обяда, гърлото му бе пресъхнало и го дращеше, а в гърдите си чувстваше странно парещо пулсиране. Може би ще послуша съвета на доктор Филипс и в събота ще прескочи до Ню Йорк, за да се прегледа при доктор Принз.
После, като си спомни вътрешната топлина от уискито предната вечер с Хейзън, той си наля една чаша с вода без лед и отпи първата глътка, преди да се върне във всекидневната и да вземе писмата. От пликовете разбра, че едното е от Каролайн, другото от Лесли, а на третото нямаше нито име, нито обратен адрес. Обикновено четеше писмата на Каролайн с малко снизходителна усмивка. Те бяха кратки, въодушевени и явно писани набързо, с които просто съобщаваше, че е жива, че прекарва весело и обича родителите си. Но от деня, в който чу от мисис Шилър за писмата в кофата за смет, не бе получавал никакво известие от нея.
Най-напред отвори нейното писмо. Нищо не споменаваше за Ромеро. Каролайн пишеше, че прекарва чудесно, че са я избрали за кралица на годишния празник на колежа по случай откриването на новия баскетболен сезон, че има две интелектуални приятелки, едната специализирала философия, а другата сигурно щяла да стане редактор на литературното списание на колежа в трети курс, как треньорът по бягане смятал, че ако тя се яви за участие, би могла да бие момичето, което винаги печелело първото място на двеста метра, и че са я поканили да прекара коледната ваканция с някакво семейство в Бевърли Хилс, но тя отказала, защото нямала търпение да се види с мама и татко. Била получила картичка с Айфеловата кула в едно писмо от мама и според нея било много самопожертвователно от страна на татко й да прекарва цялото време съвсем сам в онзи скучен Дънбъри, докато мама се шляе из Париж. Писмото завършваше с пет кръстчета над подписа й. Имаше и послепис:
Мама ми съобщи, че за Коледа всички сме канени във вилата на мистър Хейзън в Хамптънс, и аз реших, че постъпих детински, като ви казах, че никога повече няма да стъпя там. Миналото си е минало, пък и нищо не загубих от това, че си ударих главата в арматурното табло. Напротив, дори спечелих. Никой нямаше да си помисли да ме избере за кралица на празника, ако не си бях счупила носа.